— Толкова ободрително — каза човечецът задъхано и бършейки сълзите от очите си. — Колко вълнуващ живот трябва да си имал. Благодаря ти много.
Той стисна ръката на Артър горещо и се запъти към тълпата. Артър изумено поклати глава.
Доближи го един младолик човек, агресивен тип, с уста като кука, нос като фенер и неголеми малки миниатюрни скули. Той носеше черни панталони, черна копринена риза, разкопчана до там, където се предполагаше, че е пъпът му — въпреки, че Артър се беше зарекъл никога да не прави догадки относно анатомията на хората, които му се налагаше да среща напоследък — и всички видове гадни златни дрънкулки, окачени на шията му. Носеше нещо в черна чанта и очевидно искаше хората да забележат, че не иска те да я забелязват.
— Хей, ъ, не чух ли да казваш името си току-що? — попита той.
Това беше едно от многото неща, които Артър беше наприказвал на ентусиазирания човечец.
— Да, то е Артър Дент.
Човекът се подрусваше леко в някакъв ритъм, различен от всичките, които оркестърът мрачно набиваше.
— …йее, — каза той, — само че имаше един тип в една планина, дето искаше да те види.
— Срещнах го.
— …йее, само че той май доста държеше на това, знаеш.
— Да, срещнах го.
— йее, е, мисля, че е добре да знаеш това.
— Знам. Срещнах го.
Мъжът спря, за да подъвче малко дъвка. После тупна Артър по рамото.
— О’кей — каза той, — добре. Просто ти казвам, нали така? Лека нощ, успех, печели награди.
— Какво? — попита Артър, който в този момент започна сериозно да се обърква.
— Каквото и да е. Прави каквото правиш. Прави го добре. — Той издаде нещо като чаткащ звук с онова, което дъвчеше, а после направи неясен жест.
— Защо? — попита Артър.
— Прави го лошо — каза мъжът, — на кой му пука? Кой дава пет пари? — Кръвта изведнъж нахлу сърдито в лицето на мъжа и той започна да крещи.
— Що не се побъркаш? — каза той. — Разкарай се, махни ми се от очите, чуваш ли, момче. Просто чупката!!!
— О’кей, махам се — каза забързано Артър.
— Е, т’ва беше — мъжът рязко замахна и изчезна в тъпканицата.
— Какво беше това? — попита Артър едно момиче, което стоеше до него. — Защо ми каза да печеля награди?
— Просто един шоубизен разговор — сви рамене момичето. — Току-що е спечелил награда на Годишната Церемония по Връчването на Наградите на Института по Възстановителни Илюзии от Малка Мечка Алфа и се надяваше, че ще може да ти я прехвърли лесно, само че ти не я спомена, така че той не можа да го направи.
— О, каза Артър, — о, ами съжалявам, че не споменах. За какво е била?
— За Най-Безпричинната Употреба На Думата „Чукам“ В Сериозен Филм. Много е престижна.
— Разбирам — каза Артър, — да, и какво получаваш за това?
— Едно Рори. Това е просто едно малко сребърно нещо върху голяма черна поставка. Какво каза?
— Нищо не съм казал, тъкмо исках да питам това сребърно…
— О, помислих, че каза „уоп“.
— Какво съм казал?
— Уоп.
В продължение на няколко години, на купона се отбиваха разни хора — издокарани натрапници от други светове. От известно време, докато гледаха своята планета долу, с разрушените градове, опустошените ферми за авокадо и опропастените лозя, огромните пространства от новата пустиня, моретата, препълнени от бисквитени трохи и още по-ужасни неща, на купонджиите им се струваше, че някак в съвсем малка степен, почти недоловимо, техният свят вече не е толкова готин, както преди. Някои от тях започнаха да се чудят дали не биха могли да останат достатъчно дълго трезви, за да приспособят купона към летене в космоса и може би да излетят към нечии други планети, където въздухът би бил по-пресен и от него би ги боляла по-малко главата.
Малкото недохранени фермери, които все още успяваха да влачат немощно съществувание върху полумъртвата земя на повърхността на планетата с радост биха посрещнали това. Но в този ден, когато купонът се появи от облаците, вдигайки врява и докато фермерите гледаха нагоре, изнемощели от ужас при мисълта за поредната атака за набавяне на сирене и вино, стана ясно, че засега купонът нямаше да ходи никъде, че скоро той щеше да свърши. Много скоро щеше да дойде времето, когато човек си взима шапката и палтото, затътря се с мътен поглед навън да види, кое време на деня и годината е, и дали на тая изгорена и опустошена земя ще успее да хване такси за някъде.
Купонът беше парализиран в ужасна прегръдка с един странен бял космически кораб, който се беше врязал наполовина в него. Заедно те залитаха, обръщаха се и се въртяха из небето в гротескно пренебрежение на собственото си тегло.