Облаците се разкъсаха. Въздухът ехтеше и отскачаше от пътя им.
Купонът и бойният кораб на Криккит изглеждаха в своите гърчове като две патици, едната от които се опитва да направи вътре във втората трета, докато втората се опитва много усилено да обясни, че точно сега не се чувства готова за трета патица, и че не е сигурна, че изобщо би искала някаква съмнителна трета патица, направена точно от тази първа патица, във всеки случай не и докато тя, втората патица, е заета с летенето в момента.
Небето пееше и крещеше с цялата си ярост и нанасяше удари от шокови вълни върху земята.
И изведнъж с едно фууп корабът на Криккит изчезна.
Купонът залиташе безпомощно в небето, като човек, който се обляга на неочаквано отворена врата. Той се въртеше и олюляваше върху соплата си. Опита се да се изправи и вместо това клекна. Затътри се отново из небето.
Известно време тези тътрения продължаваха, но очевидно това не можеше да трае дълго. Купонът сега беше един смъртно ранен купон. Цялото му настроение се беше изпарило и това беше явно, както неудачният пирует не може да бъде прикрит.
Колкото по-дълго избягваше земята сега, толкова по-тежко щеше да бъде разбиването, когато накрая я стигнеше.
Вътре нещата също не вървяха добре. Те вървяха чудовищно зле, всъщност хората не издържаха и го казваха на висок глас. Бяха идвали Криккитските Роботи.
Те бяха взели Наградата за Най-Безпричинна Употреба На Думата „Чукам“ В Сериозен Филм и на нейно място бяха оставили картина на опустошение, от която на Артър му прилоша почти толкова много, колкото ако беше претендент за Рори.
— Ние с най-голямо удоволствие бихме останали да помогнем — крещеше Форд, проправяйки си път през обезобразените развалини — само че няма.
Купонът отново залитна, предизвиквайки трескави крясъци и степания сред димящите останки.
— Трябва да си ходим и да спасяваме Вселената, разбирате ли — каза Форд. — И ако това ви звучи като доста тъпо оправдание, може и да сте прави. Както и да е, ние си тръгваме.
Внезапно той се натъкна на неотворена бутилка, която се търкаляше, като по чудо, непокътната на пода.
— Имате ли нещо против, ако вземем това? — попита той. — Без друго няма да ви потрябва.
Той си взе и пакетче пържени картофи.
— Трилиън? — извика Артър шашнато и с омаломощен глас. В димящата бъркотия не можеше да види НИЩО.
— Землянино, трябва да тръгваме — каза нервно Слартибартфаст.
— Трилиън? — извика отново Артър.
След секунда-две Трилиън се появи с несигурна крачка, трепереща, подкрепяна от новия си приятел богът на Гръмотевиците.
— Момичето остава с мен — каза Тор. — Има страхотен купон на Валхала, ние отлитаме.
— Къде беше, когато всичко това стана? — попита Артър.
— Горе — обясни Тор. — Аз я претеглях. Летенето е мръсна работа, знаеш, трябва да се пресметне скоростта на вятъра.
— Тя идва с нас — прекъсна го Артър.
— Хей — каза Трилиън, — не ти ли…
— Не — натърти Артър, — ти идваш с нас.
Тор го изгледа с бавно разгарящ се поглед. Той намекваше нещо за божествеността, което нямаше нищо общо с приличието.
— Тя идва с мен — тихо каза той.
— Хайде, Землянино — нервно го подкани Слартибартфаст, докато дърпаше Артър за ръкава.
— Хайде, Слартибартфаст — нервно го подкани Форд докато дърпаше Слартибартфаст за ръкава. У Слартибартфаст беше устройството за телепортиране.
Купонът залиташе и се клатеше, при което всеки губеш равновесие, освен Тор и Артър, който се беше втренчил поклащайки се, в очите на бога на Гръмотевиците.
Бавно, невярващо, Артър протегна своите малки нефелни юмруци.
— Искаш ли да опиташ от това? — попита той.
— Моля за мравешкото ти извинение? — протръби Тор.
— Казах — повтори Артър, без да може да сдържи потрепването в гласа си, — искаш ли да опиташ от това? — Той размаха нелепо юмруци.
Тор го изгледа невярващо. После от ноздрите му се изви струйка дим. В нея просветваше и едно малко пламъче.
Той се хвана за пояса.
Разпери гърди, за да стане напълно ясно, че насреща ти стои един от онези мъже, които би се осмелил да доближиш само заедно с отбор шерпи.
Откачи от пояса дръжката на чука си. Повдигна го във въздуха, за да покаже масивната му желязна предна част. По този начин изчисти всички възможни недоразумения, че може би носи просто един телеграфен стълб.
— Дали аз искам — каза той, съскайки като река, която тече през стоманена мелница — да опитам това?
— Да — отвърна му Артър и внезапно гласът му отекна извънредно силно и войнствено. Той размаха отново юмруци, и този път като че ли на сериозно.