Преди да заговори, Трилиън го поведе на кратка разходка под светлината на фенерчетата. Той колебливо се запрепъва зад нея. Заобикалящите ги прожектори на фенерите сега леко се снишиха, сякаш покорени от това странно тихо момиче — единственият човек в цялата мрачна и объркана Вселена, който изглежда знаеше какво прави.
Тя се обърна и погледна момчето, като го хвана леко за двете му ръце. Той беше въплъщение на самото смутено страдание.
— Разкажи ми — каза тя.
В първия момент той не каза нищо, погледът му се стрелкаше от едното й око към другото.
— Ние — поде той — ние трябва да сме сами струва ми се. — Вирна лицето си, после оброни глава напред, тръскайки я като някой, който се опитва да изтръска монета от касичката си. После погледна пак нагоре. — Сега имаме тази бомба, разбираш ли — каза той, — тя е съвсем малка.
— Знам — каза тя.
Той опули очи, като че ли Трилиън беше казала нещо много необичайно.
— Честно — каза той — тя е съвсем, съвсем малка.
— Знам — каза пак тя.
— Но казват — гласът му се провлачи, — че може да разруши всичко живо. И ние май ще трябва да направим това, разбираш ли. Ще ни направи ли самотни? Не знам. Изглежда, обаче, това е нашата роля — каза той и оброни глава отново.
— Каквото и да означава то — додаде кух глас от тълпата.
Трилиън бавно прегърна бедния объркан Криккитянски младеж и погали треперещата му глава, която беше отпусната върху рамото й.
— Всичко е наред — тихо каза тя, но все пак достатъчно ясно за да чуят всички останали от потъналата в сянка тълпа, — няма нужда да го правите.
Тя го полюля.
— Няма нужда да го правите — каза пак.
Пусна го да върви и се изправи.
— Искам да ми направите една услуга — Трилиън неочаквано се засмя.
— Искам — каза тя и се засмя отново. Сложи ръка на устата си и после довърши със сериозно лице — Искам да ме заведете при вашия предводител — и посочи към Бойните Зони в небето. Неизвестно как, тя изглежда знаеше, че той трябва да се намира там.
Смехът й сякаш разреди нещо в атмосферата. Някъде иззад тълпата един глас подхвана мелодия, която, ако беше съчинена от Пол Маккартни, би му позволила да купи целия свят.
Глава XXX
Какъвто си беше готин, Зейфод Бийбълброкс пълзеше смело в един тунел. Беше доста смутен, но така или иначе продължаваше упорито да пълзи, защото беше много смел.
Беше смутен от нещо току-що видяно, но не и на половина толкова, колкото щеше да бъде от нещо, чуто след малко, така че сега би било най-добре да обясним къде точно се намираше той.
Намираше се в Бойната Зона на Роботите, на много мили над повърхността на планетата Криккит.
Атмосферата тук беше разредена и сравнително незащитена от разните лъчения или каквото и да било, което на Космоса би му хрумнало да запрати в тази посока.
Беше паркирал „Златно Сърце“ между скупчените неясни грамадни корпуси, с които тук небето над Криккит беше фрашкано и беше влезнал, както изглеждаше, в най-голямата и най-важна сграда, въоръжен само със Запната си пушка и нещо за главоболието си.
Озова се в дълъг, широк и лошо осветен коридор, където можеше да се скрие, докато измисли какво да прави по-нататък. Скри се, защото на всеки пет минути един Криккитски робот минаваше по коридора. И въпреки, че до този момент животът му в лапите им беше един вид замайващ, същевременно беше и твърде наситен с болка, така че Зейфод нямаше намерение да подлага на изпитание онова, което с половин уста можеше да нарече добър късмет.
Беше се свил в едно помещение, водещо встрани от коридора и беше открил, че се намира в огромна и лошо осветена стая.
Всъщност тя представляваше музей с един единствен експонат — катастрофата на космически кораб. Корабът беше ужасно обгорен и размазан и сега, когато Зейфод беше наваксал малко от пропуснатото от Историята на Галактиката, заради напразните му опити да прави секс с момичето от съседния киберкуб в училище, той интелигентно отгатна, че това беше катастрофиралият кораб, преминал през Облакът Прах преди всичките тези десет трилиона години и дал началния тласък на всичко останало.
Но нещо не беше наред в кораба и това го беше смутило.
Корабът беше катастрофирал наистина. Беше наистина обгорял, но достатъчно краткия за едно набито око преглед показваше, че това не е истински космически кораб. Изглеждаше като макет едно към едно — беше солидно копие. С други думи, беше много полезна вещ, ако внезапно решиш да си направиш космически кораб, но не знаеш как. Във всеки случай не беше нещо, което би полетяло. Зейфод все още умуваше над това — всъщност, тъкмо беше почнал да умува — когато усети, че в другата част на стаята се отвори някаква врата, през която влязоха групичка Криккитски роботи с малко мрачен вид.