Зейфод не искаше да се забърква с тях и, като реши, че както дискретността е по-хубавата страна на доблестта, така и шубето е по-хубавата страна на дискретността, той доблестно се скри в един шкаф.
Оказа се, всъщност, че шкафът е горната част на шахта, която водеше надолу през един помощен отвор към широк вентилационен тунел. Зейфод се спусна в него и започна да пълзи, както и го намерихме в началото.
Не му харесваше. Беше студено, тъмно и страшно неудобно, а това го плашеше. При първа възможност — една друга шахта на стотина ярда по-надолу — той изпълзя от тунела.
Този път се озова в по-малка стая, която се оказа компютърният център. Зейфод се озова в тъмното тясно пространство между конзолата на огромен компютър и стената.
Той бързо разбра, че не е сам в стаята и тръгна пак да си ходи, когато се заслуша с интерес в разговора на присъстващите.
— Роботите, сър — каза един глас. — С тях става нещо.
— Какво по-точно?
Това бяха гласовете на двама Военнокомандващи Криккитчани. Всички Военнокомандващи живееха горе в небето в Бойната Зона на Роботите и бяха добре имунизирани против капризните съмнения и колебания, които бяха обзели техните събратя на повърхността на планетата.
— Ами, сър, мисля, че, просто така да се каже, че те не са във фаза с бойното си усърдие и че сега ще трябва да детонираме свръхновата бомба. За много краткото време, откакто ни освободиха от опаковката.
— Към същността.
— На роботите не им доставя удоволствие, сър.
— Какво?
— Войната, сър, изглежда ги потиска. Като че ли ги е налегнала умора от света, или може би би трябвало да се каже умора от Вселената.
— Ами, това е в реда на нещата, те са направени, за да ни помагат да я разрушим.
— Да, ама те намират, че това е трудна работа, сър. Те са поразени от известна доза вялост. Намират, че им е трудно да се справят със задачата. Липсва им уумф.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Ами, мисля, че те са много потиснати от нещо, сър.
— Какви, ги дрънкаш, за Криккит?
— Ами, в няколкото малки набега, които извършиха напоследък, изглежда влизат в бой, вдигат оръжието си да стрелят и внезапно си казват: „Защо да се занимаваме с тия глупости? За какво, космически казано, е цялата тая работа?“. И също така, те просто са малко уморени и малко мрачни.
— И тогава с какво се занимават?
— Ъ, с квадратични уравнения главно, сър. Във всеки случай идиотски трудни. А после се надуват.
— Надуват се?
— Да, сър.
— Къде се е чуло и видяло някога, роботите да се надуват?
— Не знам, сър.
— Какъв беше този шум?
Беше шумът от изнизването на Зейфод, който се махаше с въртяща се глава.
Глава XXXI
Едно време, в един дълбок кладенец от тъмнина, седял един осакатен робот. Отначало той мълчал, потънал в металната си тъмнина. Било студено и влажно, но се предполагало, че на един робот тези неща не би трябвало да правят впечатление. С невероятно усилие на волята си, той все пак успял да ги забележи.
Мозъкът му бил впрегнат в компютърния център на Криккитския Боен Компютър. Преживяването не му доставяло удоволствие, нито пък на компютърния център на Криккитския Боен Компютър.
Криккитските роботи, които измъкнали това патетично метално създание от блатата на Скорншелъс Зета, го направили, защото почти веднага усетили гигантската му интелигентност, както и ползата, която биха имали от нея.
Те не се съобразили със съпътстващите го разстройства на личността, за чието успокоение студът, тъмнината, влажността, теснината и самотността не допринасяха нищо.
Той не беше щастлив от задачата си.
Самата координация на цялостната военна стратегия на планетата заемаше само една нищожна част от необятния му мозък, а останалата беше отегчена до смърт. Разрешил три пъти подред всички главни математически, физически, химически, биологически, социологически, философски, етимологични, метеорологични и психологически проблеми на Вселената, освен своите собствени, той яростно търсеше нещо, с което да се захване. Беше започнал да композира къси печални песнички без тоналност, всъщност изобщо без мелодия. Последната беше една приспивна песен, която Марвин сега монотонно бръмчеше.