Той спря за момент да събере артистична и емоционална сила, за да изкара и следващия куплет.
— Марвин! — просъска един глас.
Главата на робота изтрака нагоре и за малко не се откачи от сложната плетеница електроди, които го свързваха с Криккитския Боен Компютър.
Беше се отворил помощен отвор и едната от чифт непокорни глави надничаше през него, докато другата непрекъснато я побутваше за да поглежда с изключителна нервност нагоре-надолу.
— О, ти ли си — измърмори роботът, — Трябваше да се сетя.
— Хей, момче — учудено каза Зейфод, — ти ли пееше одеве?
— Аз — обяви горчиво Марвин — съм в особено искряща форма в момента.
Зейфод промуши главата си през отвора и се огледа.
— Сам ли си? — попита той.
— Да — отвърна Марвин. — Седя си изтощен тука, с болката и нещастието за компания. И необхватната интелигентност, разбира се. И безграничната печал. И…
— Даа — каза Зейфод. — Хей, ами каква връзка имаш ти с всичко това?
— Ето тази — каза Марвин, посочвайки с по-малко повредената си ръка електродите, които го свързваха с Криккитския компютър.
— Тогава — неловко каза Зейфод — предполагам, че ти трябва да си спасил живота ми. Два пъти.
— Три пъти — каза Марвин.
Главата на Зейфод се завъртя (другата гледаше с хищен поглед в абсолютно погрешна посока) тъкмо навреме, за да види как смъртоносният робот убиец зад него замря и изпуши. Той залитна назад и се фрасна в стената. После се свлече по нея. Килна се на една страна, отхвърли назад главата си и започна неутешимо да ридае.
Зейфод погледна пак към Марвин.
— Май имаш страхотен поглед върху живота — каза той.
— Само не питай — каза Марвин.
— Няма — обеща Зейфод и не го направи. — Ето, виж — добави той, — че вършиш страхотна работа.
— Което означава, предполагам — каза Марвин, като употреби само една десет хиляди милиона милиарда трилиарда трилионна част от умствения си капацитет, за да стигне до това логическо заключение, — че няма да ме освободиш или нещо такова.
— Момче, знаеш, че бих го направил с удоволствие.
— Но няма.
— Няма.
— Разбирам.
— Ти вършиш добра работа.
— Да — каза Марвин. — Защо да спирам точно сега, когато толкова я мразя?
— Трябва да намеря Трилиън и останалите момчета. Ей, имаш ли представа къде са те? Искам да кажа, че имам на разположение цяла планета за да ги търся. Може да ми отнеме известно време.
— Те са много наблизо — каза Марвин скръбно. — Можеш да ги наблюдаваш от тук, ако искаш.
— По-добре да ида при тях — настоя Зейфод. — Ъ, може би имат нужда от помощ, нали?
— Може би — каза Марвин с неочаквано авторитетен глас — Би било по-добре, ако ги наблюдаваш от тук. Това младо момиче — добави той неочаквано — е една от най-малко безпросветно неинтелигентните органични форми на живот, които съм имал дълбокото неудоволствие да не мога да избегна.
На Зейфод му трябваха една-две секунди да се оправи в този лабиринт от нанизани отрицания и да излезе от другия му край доста изненадан.
— Трилиън? — възкликна той. — Тя е просто дете. Умничко, даа, но и темпераментно. Нали знаеш как са жените. Или може би не знаеш. Предполагам, че не. Ако ли да, то не искам да чувам за това. Включи ни.
— …абсолютно манипулирани.
— Какво? — облещи се Зейфод. Говореше Трилиън. Той се обърна.
Стената, на която Криккитският робот ридаеше, се освети и разкри една сцена, която се разиграваше в някоя друга, неизвестна част от Криккитските Роботни Зони. Помещението изглеждаше като зала за съвещания — Зейфод не можеше да я разгледа добре, защото роботът се подпираше на екрана.
Той се опита да го премести, но роботът беше натежал от мъката си и се опита да го ухапе, така че Зейфод загледа каквото успееше да види.
— Помислете си само — каза гласът на Трилиън, — вашата история е просто една поредица от идиотски невероятни събития. А аз знам, кога едно събитие е невероятно. На първо място, пълната ви изолация от останалата Галактика е идиотска. Съвсем в покрайнините и с Облак Прах около вас. Това е нагласено. Очевидно.
Зейфод побесня от яд, че не виждаше екрана. Главата на робота закриваше хората, на които говореше Трилиън, полифункционалната му бойна бухалка закриваше задния план, а лакътят на трагично притиснатата към челото му ръка закриваше самата Трилиън.