Криккитският Старейшина започна да става нетърпелив. Той направи към робота жест със значение, обратно на това, което беше вложил преди малко.
Роботът замахна с бойната бухалка. Тя удари малката бяла топка.
Малката бяла топка беше свръхновата бомба.
Беше много, много малка бомба, проектирана да довърши Вселената.
Свръхновата бомба прелетя във въздуха. Тя се удари в задната стена на заседателната зала и направи доста голяма вдлъбнатина.
— Е как е възможно тя да знае всичко това? — попита Зейфод.
Марвин пазеше мрачно мълчание.
— Вероятно блъфира — каза Зейфод. — Бедното дете, изобщо не биваше да я оставям сама.
Глава XXXII
— Хактар! — извика Трилиън. — Какво си намислил? Обкръжаващата я тъмнина мълчеше. Трилиън чакаше нервно. Беше сигурна, че не бърка. Взря се в мрака, от където очакваше да чуе някакъв отговор. Но там цареше само студена тишина.
— Хактар? — извика тя отново. — Искам да се запознаеш с моя приятел Артър Дент. Мислех да се чупя с един бог на Гръмотевиците, но Артър не ме остави да го направя, за което съм му много задължена. Той ме накара да разбера истинските си чувства. За съжаление Зейфод е прекалено уплашен, така че вместо него доведох Артър. Не знам защо ти казвам всичко това.
— Ей? — извика пак тя. — Хактар?
И тогава той се появи.
Беше тънък и немощен, като глас, носен по вятъра отнякъде много далече, получут, един сън или спомен за глас.
— Защо вие двамата не излезете — каза гласът. — Обещавам, че ще бъдете в пълна безопасност.
Те се спогледаха и пристъпиха напред, невероятно, върху светлинния сноп, който струеше от отворения люк на „Златно Сърце“ през призрачния зърнест мрак на Облака Прах.
Артър се опита да хване Трилиън за ръката, за да й придаде сили и увереност, но тя не му даде. Тогава се хвана здраво за сака от самолета с кутията гръцки зехтин, хавлията му, смачканите пощенски картички от Санторини и разните други дреболии. Така придаде сили и увереност на самия себе си.
Те стояха върху и в нищото.
Мрачното прашно нищо. Всяко зрънце прах от разпратения компютър искреше смътно, когато бавно се преобръщаше и въртеше, като отразяваше слънчевата светлина в тъмнината. Всяка частичка от компютъра, всяка една прашинка, носеше в себе си характеристикте на цялото.
Превръщайки компютъра в прах, Силастичните Оръжидемони от Стритеракс просто го бяха осакатили, но не и унищожили. Слабо и нереално поле поддържаше леки връзки между частичките.
Артър и Трилиън стояха, или по-скоро се носеха, всред тази чудновата същност. Те нямаха какво да дишат, но за момента това беше без значение. Хактар удържа на обещанието си. Те бяха в безопасност. За момента.
— Нямам какво да ви предложа в знак на гостоприемство — каза Хактар немощно, — освен играта на светлината. Възможно е, все пак, да се чувстваш удобно с играта на светлината, ако това е всичко, с което разполагаш.
Гласът му отмря и в тъмния прахоляк изплуваха формите на един дълъг кадифен честърфийлдски диван.
Артър трудно понесе факта, че това беше същият онзи диван, който му се беше явил в праисторическата епоха на Земята. Искаше да изкрещи и да избухне от ярост, че Вселената продължаваше да му играе тези безумно откачени номера.
Той остави това чувство да утихне и седна на дивана — внимателно. Трилиън седна също.
Беше истински.
Ако не беше истински, то поне ги накара да се отпуснат, и тъй като се предполага, че диваните трябва да вършат точно това, опитът показваше, че е истински.
Гласът от слънчевия вятър отново полъхна към тях.
— Надявам се да ви е удобно — каза той.
Те кимнаха.
— И искам да ви поздравя за безукорните ви заключения.
Артър побърза да изтъкне, че самият той не беше правил кой знае какви заключения, и че те са били на Трилиън. Тя просто го е взела със себе си, защото той се интересувал от живота, Вселената и всичко останало.
— Това е нещо, от което се интересувам и самият аз — въздъхна Хактар.
— Ами — каза Артър, — трябва някой път да си поприказваме. На чаша чай.
Бавно пред него се материализира дървена масичка, върху която имаше сребърен чайник, каничка за мляко от китайски порцелан, захарница от китайски порцелан и две чашки с чинийки от китайски порцелан.
Артър се пресегна, но те бяха само игра на светлината.
Той се облегна пак на дивана, който беше илюзия, която тялото му беше готово да приеме за удобна.