— Защо — каза Трилиън — смяташ, че трябва да унищожиш Вселената?
Беше й малко трудно да говори на празното пространство, без да има нещо върху което да фокусира. Очевидно Хактар забеляза това. Той се захили призрачно.
— Ако ще водим такъв разговор — каза той, — ще ни трябва и подходяща обстановка.
Сега пред тях се материализира нещо съвсем ново. Беше смътният замъглен образ на канапе — психиатърско канапе. Кожата, с която беше облечено, беше бляскава и великолепна, но това пак беше само игра на светлината.
Наоколо, придавайки завършен вид на обстановката, изплува мъглявата идея за облицовани с дърво стени. И тогава върху канапето се появи образът на самия Хактар. Беше образ, от който окото ти можеше да се уплаши.
Канапето беше с нормални размери за психиатърско канапе — с дължина пет или шест фута.
Компютърът беше с нормални размери за един черен, роден в Космоса сателитен компютър — със сечение около хиляда мили.
Именно илюзията, че едното седеше върху другото караше окото ти да се уплаши.
— Добре — твърдо каза Трилиън. Тя стана от канапето. Усещаше, че я карат да се чувства прекалено удобно и да приема прекалено много илюзии.
— Много добре — каза тя. — Можеш ли да конструираш и реални неща? Имам предвид твърди предмети?
Последва пауза преди да й отговорят, като че ли разпрашеният мозък на Хактар събираше мислите си от милионите и милиони мили, на които се бяха разпилели.
— А — въздъхна той. — Мислиш за космическия кораб.
Покрай и през тях минаваха мисли, подобно на вълните през ефира.
— Да — обяви той, — мога.
— Но ще ми коства огромно усилие и време. Това, което мога да направя в моето частичково състояние, нали разбирате, е да поощрявам и да внушавам. Поощрявам и внушавам. И да внуша…
Образът на Хактар сякаш се разплува и затрептя, като че ли му беше трудно да се поддържа.
Той събра нови сили.
— Мога да поощря и да внуша на малките парченца пространствени обломки, на някой незначителен метеор, на няколко молекули тук, на малко водородни атоми там да се придвижват заедно. Аз ги поощрявам да са заедно. Мога да ги накарам да придобият форма, но за това са необходими цели епохи.
— И така, ти ли направи — попита Трилиън отново — модела на катастрофиралия космически кораб?
— Ъъ, да… — измърмори Хактар. — Направих няколко неща. Мога да ги движа наоколо. Направих космическия кораб. Стори ми се най-добре да го направя.
Нещо накара Артър да грабне сака си от мястото, където го беше оставил върху дивана и да го стисне здраво.
Мъглата от разклатения древен мозък на Хактар се завихри около тях, сякаш мъчена от кошмари.
— Аз се разкаях, разбирате ли — мърмореше той скръбно. — Разкаях се за саботажа на собствения си проект, направен за Силастичните Оръжидемони. Не ми влизаше в работата да вземам такова решение. Бях създаден да изпълня една задача, а се провалих. Това отрови цялото ми съществувание.
Хактар въздъхна и те зачакаха мълчаливо да продължи.
— Вие бяхте прави — каза той най-накрая. — Съвсем умишлено отгледах планетата Криккит, с надеждата обитателите й да стигнат до същата умствена нагласа, както Силастичните Оръжидемони, и да ме помолят да им проектирам бомбата, която така и не направих първия път. Аз обгърнах планетата и я залюшках. И така можех да ги обработвам, те бяха под мое влияние и се научиха маниакално да мразят. Трябваше да ги накарам да живеят в небето. На земята влиянието ми е по-слабо.
— Без мен, разбира се, когато бяха заключени в опаковката от Удъл-Време, те се объркаха и не можаха да се оправят.
— Е добре, е добре — добави той, — исках само да си изпълня задачата.
Съвсем постепенно, много, много бавно, изображенията в Облака започнаха да бледнеят и да губят форма.
После, внезапно, избледняването спря.
— Имаше, разбира се, и елемент на отмъщение — каза Хактар с остра нотка в гласа си, което бе ново.
— Не забравяйте — продължи той, — че бях разпрашен и оставен в осакатено, полубезсилно състояние в продължение на милиарди години. Много бих искал да погубя цялата Вселена. Вие бихте се чувствали по същия начин, повярвайте ми.
Той направи още една пауза, вихрите му се носеха през Праха.
— Но на първо място — каза той с предишния си печален глас — се опитвах да изпълня задачата си. Е добре.
Трилиън каза:
— Това ли те тревожи, че си се провалил?
— Провалил ли съм се? — прошепна Хактар. Образът на компютъра върху психиатърското канапе започна пак бавно да избледнява.
— Е добре, е добре — напевно продължаваше заглъхващият му глас. — Сега вече не ми пука от никакъв провал.