— Нали знаеш какво трябва да направим сега? — попита Трилиън със студен и делови тон.
— Да — каза Хактар — ще ме диспергирате. Ще унищожите съзнанието ми. Моля, заповядайте — след всички тези епохи, копнея единствено за забрава. Ако досега не съм изпълнил задачата си, то сега вече е твърде късно. Благодаря ви и лека нощ.
Диванът изчезна.
Масичката за чай изчезна.
Канапето и компютърът изчезнаха. Стените ги нямаше. Артър и Трилиън се отправиха обратно към „Златно Сърце“.
— Е, изглежда — каза Артър — това е то.
Пламъците затанцуваха още по-високо пред него и после изведнъж утихнаха. Показаха се няколко последни езичета, но после и те изчезнаха, оставяйки купчинка Пепел там, където малко преди това се намираше Дървената Колона на Природата и Духовността.
Той я събра от поличката за Гама Барбекю, сложи я в книжен плик и се запъти към моста.
— Мисля, че трябва да я върнем — каза той. — Чувствам го много силно.
Вече беше поспорил със Слартибартфаст по този въпрос, докато накрая старецът се разсърди и си тръгна. Беше се върнал на собствения си кораб Бистроматика, вдигна неистов скандал на келнера и изчезна по посока на изцяло собствената си представа за пространството.
Спорът избухна, защото идеята на Артър да върне Пепелта в Лордс Крикет Граунд в същия момент, когато първоначално я бяха задигнали, означаваше пътуване във времето за един-два дена, а точно на такива безпричинни и безотговорни моткания Кампанията за Реално Време се мъчеше да сложи край.
— Да — беше казал Артър, — разправяй ги тия на баба ми — и не желаеше да слуша повече аргументи против идеята си.
— Мисля — каза той отново и спря. Причината да започне пак да го казва, беше че първия път никой не го беше слушал, а причината да спре беше, че съвсем очевидно никой не се готвеше да го слуша и този път.
Форд, Зейфод и Трилиън наблюдаваха визиекрана съсредоточено. Хактар се диспергираше под налягането на вибрационното поле, което „Златно Сърце“ помпаше в него.
— Какво каза той? — попита Форд.
— Мисля, че чух да казва — каза Трилиън с озадачен глас — „Каквото станало, станало Аз изпълних задачата си“.
— Мисля, че трябва да върнем това нещо обратно — каза Артър, повдигайки плика с Пепелта. — Чувствам го много силно.
Глава XXXIII
Слънцето блестеше студено над сцена на пълно опустошение.
Над изгорената трева все още се стелеше пушек, докато настъпваше опомняне след кражбата на Пепелта от Криккитските роботи. В пушека тичаха паникьосани хора, като се блъскаха един в друг, спъваха се в носилки или биваха арестувани.
Един полицай се опитваше да арестува и Уоубегър Безкрайно Удължения за нанасяне на обида, но не можа да предотврати връщането на високия сиво-зелен извънземен на кораба му, нито пък арогантното му отлитане, което предизвика още повече паника и бъркотия.
Насред това, за втори път този следобед, фигурите на Артър Дент и Форд Префект се материализираха внезапно, телепортирани долу от „Златно Сърце“, което сега се намираше в паркираща орбита около планетата.
— Мога да обясня — изкрещя Артър. — Пепелта е в мене! Тя е тук в този плик.
— Не мисля, че им привлече вниманието — обади се Форд.
— Освен това, помагах да спасим Вселената — извика Артър към всеки, който би бил готов да го чуе, с други думи към никого.
— Това трябваше да спре тълпата — обърна се Артър към Форд.
— Но не успя — отвърна Форд.
Артър наближи един полицай, който тичаше покрай тях.
— Извинете — каза той. — Пепелта. Тя е в мене. Беше открадната от онези бели роботи преди малко. Тя е тук в този плик. Беше част от Ключа за Удъл-Временната опаковка, разбирате ли, и, ами, както и да е, сещате се за останалото, важното е, че тя е в мене и сега какво да правя с нея?
Полицаят му каза, но Артър можеше само да предполага, че той се беше изразил метафорично.
Заброди неутешимо наоколо.
— Никой ли не го интересува? — извика той. Някакъв човек се втурна покрай него, бутна лакътя му, Артър изтърва плика и съдържанието му се разпръсна по земята. Артър тъпо се вторачи със здраво стисната уста.
Форд го погледна.
— Сега ще си тръгваме ли? — попита той.
Артър изпусна тежка въздишка. Огледа се наоколо по планетата Земя, за последен път, както сега беше вече твърдо убеден.
— О’кей — каза той.
В този момент, през изчистващия се пушек, вниманието му беше привлечено от един уикет, който все още стоеше напук на всичко станало.
— Чакай малко каза той на Форд. — Когато бях момче…