Опитаха се да го успокоят, но той с мъка се изправи отново на лакти.
— Ужасни неща, неразбираеми неща — крещеше той — неща, от които човек може да полудее!
Мъжът се вторачи безумно в тях.
— Или в моя случай — каза той — да полудее наполовина. Аз съм журналист.
— Искаш да кажеш — тихо каза Артър — че си свикнал да се сблъскваш с истината?
— Не — отвърна човекът с объркана гримаса. — Искам да кажа, че си намерих извинение и си тръгнах по-рано.
Той изпадна в кома, от която излезе веднъж и за малко.
Използвайки момента, те успяха да изкопчат от него следното:
Когато станало ясно, какво става и когато станало ясно, че Прак нямало начин да бъде спрян да твърди, че това е истината в нейната абсолютна и окончателна форма, залата била опразнена.
Не само че я опразнили, ами и я запечатали заедно с Прак вътре. Издигнали стоманени стени около нея и, просто за всеки случай, инсталирали бодлива тел, електрически огради, блата с крокодили и три по-големи армии, така че никой никога да не може да чуе какво говорел Прак.
— Жалко — каза Артър. — Бих искал да чуя какво има да ми каже. Вероятно той ще знае какъв е Въпросът на Вечния Отговор. Винаги ме е безпокояло, че така и не го открихме.
— Намисли си число — каза компютърът — каквото и да е.
Артър му каза телефонния номер на информацията на железопътната гара Кингс Крос, защото си мислеше, че тоя номер все трябва да има някаква функция и че тя, може би, е именно тази.
Компютърът инжектира числото в реконструирания Невероятностен Двигател на кораба.
В Относителността, Материята казва на Пространството как да се огъне, а Пространството казва на Материята как да се движи.
„Златно Сърце“ каза на пространството да се върже на възел и се паркира от вътрешната страна на стоманената стена около Аграбътонската Съдебна Палата.
Съдебната зала имаше аскетичен вид, едно огромно тъмно помещение, предназначено без съмнение повече за Правосъдие, отколкото, например, за Удоволствие. Човек не би организирал вечерен прием там — поне не и успешен. Обстановката би потиснала гостите.
Таваните бяха високи, сводести и много мрачни. Оттам надничаха сенки със суров и решителен вид. Облицовката на стените и скамейките, фурнирът на колоните, всички те бяха направени от най-мрачните и най-сурови дървета от страховитата Гора на Арглебард. Масивният черен Подиум на правосъдието, доминиращ в центъра на помещението, беше едно гравитационно чудовище. Дори и да можеше да проникне слънчев лъч толкова навътре в Аграбътонския комплекс на Правосъдието, той би се обърнал обратно и изскочил моментално навън.
Артър и Трилиън влязоха първи, докато Форд и Зейфод смело пазеха ариергарда.
Отначало всичко изглеждаше потънало в мрак и пустота. Стъпките им отекваха глухо в залата. Беше странно. Отвън всички защити бяха все още включени. Те бяха проверили внимателно. Затова бяха предположили, че казването на истината би трябвало да продължава.
Но нямаше нищо.
Тогава, след като очите им привикнаха с мрака, те забелязаха притъпено червено сияние в ъгъла, а зад сиянието и жива сянка. Насочиха фенерче натам.
Прак се беше изтегнал на една скамейка, пушейки безразлично цигара.
— Здрасти — каза той с леко помахване. Гласът му проехтя в залата. Беше малко човече с рядка коса. Седеше с прегърбени рамене, а краката и ръцете му се поклащаха. Дръпна от цигарата си.
Те се вторачиха в него.
— Какво става тука? — попита Трилиън.
— Нищо — каза мъжът и поклати рамене.
Артър насочи фенерчето си право в лицето му.
— Мислехме — каза той — че трябва да казвате Истината, Цялата Истина и Нищо Друго освен Истината.
— А, това ли — каза Прак. — Даа. Казвах я. Свърших. Няма нищо чак толкова, колкото си въобразяват хората. Въпреки, че една част е твърде забавна.
Внезапно той избухна в около три секунден маниакален смях и после спря. Седеше си там, поклащайки главата и колената си. Дръпна си от цигарата с идиотска полуусмивка.
Форд и Зейфод пристъпиха напред от сенките.
— Разкажи ни за това — каза Форд.
— О, сега не мога да си спомня нищо — каза Прак. — Мислех да си запиша това-онова, но отначало не можех да намеря писалка, а после си помислих, за к’во да се натягам?
Последва дълго мълчание, през което им се стори, че почувстваха как Вселената остаря с една идея. Прак гледаше втренчено в светлината на фенерчето.
— Нищо ли? — попита накрая Артър. — Нищо ли не си спомняш?
— Нищо. Освен, че повечето от нещата се отнасяха за някакви жаби, това си спомням.
Внезапно той отново избухна в смях, тропайки с крака по пода.