— Няма да повярвате на някои от нещата за жабите — задъхано каза той. — Айде да се измъкваме оттука и да си потърсим някоя жаба. Момче, ще ги видя ли някога в нова светлина! — Прак скочи на крака и затанцува един миниатюрен малък танц. После спря и си дръпна дълбоко от цигарата.
— Айде да си намерим жаба, на която да мога да се смея — каза той просто. — Както и да е, вие кои сте, момчета?
— Дойдохме да те потърсим — каза Трилиън, нарочно без да скрива разочарованието в гласа си. — Казвам се Трилиън.
Прак кимна.
— Форд Префект — каза Форд Префект и сви рамене.
Прак кимна.
— А аз — каза Зейфод, когато прецени, че е изчакал достатъчно дълго последвалото мълчание, за да направи тежкото си изявление, което не можеше да бъде подметнато току-тъй — съм Зейфод Бийбълброкс.
Прак кимна.
— Кой е тоя образ? — попита Прак, повдигайки рамо към Артър, който в момента мълчеше, изгубен в разочарованите си мисли.
— Аз ли? — попита Артър. — О, аз се казвам Артър Дент.
Прак опули очи.
— Без майтап? — излая той. — Ти си Артър Дент? Оня Артър Дент?
Той залитна назад, като се хвана за стомаха и се разтърси от нов пароксизъм на смях.
— Ей, помисли си само, да те срещна теб! — задъхваше се той. — Момче — извика той — ти си най- оу, остави жабите на мира!
Виеше и пищеше от смях. Падна обратно на пейката. Крещеше и викаше истерично. Плачеше от смях, риташе с крака във въздуха, удряше се по гърдите. Постепенно се усмири, дишайки тежко. Погледна към тях. Погледна към Артър. Падна отново назад, заливайки се от смях. Накрая заспа.
Артър стоеше със стиснати зъби, докато другите отнасяха коматозния Прак към кораба.
— Преди да вземем Прак — каза Артър — мислех да се махам. Все още искам и мисля, че трябва да го направя колкото се може по-скоро.
Другите кимнаха мълчаливо. Мълчанието им беше слабо нарушавано само от тежкия приглушен и далечен истеричен смях, който се носеше от каютата на Прак. Тя се намираше в най-отдалечената част на кораба.
— Разпитвахме го — продължи Артър — или най-малкото, вие го разпитвахте — аз, както ви е известно, не мога да го доближа — за всичко, но изглежда той няма какво да каже. Освен някои разпокъсани работи, изтървани случайно, и разни неща за жабите, които аз не желая да чувам.
Другите се опитаха да не се засмеят тъпашки.
— Сега, аз пръв бих оценил шегата — каза Артър, но трябваше да изчака другите да престанат да се смеят.
— Аз пръв — той отново спря. Този път спря и се заслуша в тишината. Този път наистина беше настъпила тишина и то твърде внезапно.
Прак беше млъкнал. Дни наред бяха живели с непрестанното маниакално кикотене, отекващо из кораба, прекъсвано само отвреме-навреме от кратки периоди на подхилване и спане. Самата душа на Артър беше скована от параноя.
Това не беше тишината от спането. Чуваше се звънец. Един поглед към таблото им подсказа, че звънецът беше натиснат от Прак.
— Той не е добре — каза тихо Трилиън. — Непрестанното смеене му съсипва организма.
Устните на Артър се свиха, но той нищо не каза.
— По-добре да идем да го видим — каза Трилиън.
Трилиън излезе от каютата със сериозно лице.
— Иска ти да влезеш — обърна се тя към Артър, който пък стоеше със сурово и стиснало устни лице. Той бръкна дълбоко в джобовете на халата си и се опита да измисли нещо, което да не звучи приятно и което да каже. Стори му се ужасно нелюбезно, но не можа да го каже.
— Моля те — каза Трилиън.
Артър сви рамене и влезе, като понесе със себе си суровото си и стиснало устни лице, въпреки реакцията, която то винаги предизвикваше у Прак.
Погледна надолу към мъчителя си, който лежеше притихнал в леглото, бледен и изпит. Дишаше много леко. Форд и Зейфод стояха до леглото с неловко изражение.
— Искал си да ме питаш нещо — каза Прак с тънък гласец и леко се изкашля.
Само кашлицата беше достатъчна Артър да се наежи, но после му се размина и той омекна.
— Откъде знаеш това? — попита той.
Прак немощно сви рамене.
— Щото е истина — простичко отвърна той.
Артър се досети.
— Да — провлачи той твърде напрегнато. — Аз имах въпрос. Или по-скоро това, което имам е Отговор. Исках да знам какъв е Въпросът.
Прак съчувствено кимна и Артър малко се поотпусна.
— То е ами, то е дълга история — каза той — но Въпросът, който бих искал да знам, е Вечният Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало. Знаем единствено, че Отговорът е Четиридесет и Две, което е малко изнервящо.
Прак кимна отново.
— Четиридесет и Две — каза той. — Да, така е.
Направи пауза. По лицето му преминаха сенките на мисли и спомени, подобно на сенките на облаците, преминаващи по земята.