— Боя се — каза той накрая — че Отговорът и Въпросът се изключват взаимно. Познанието за едното логически изключва познанието за другото. Невъзможно е да се знаят и двете за една и съща Вселена.
Отново направи пауза. По лицето на Артър пропълзя разочарование и се сви на обичайното си място.
— Освен — каза Прак, като се мъчеше да изглади една мисъл — ако то се случи. Тогава, изглежда, Въпросът и Отговорът просто ще се съкратят взаимно и ще отнесат със себе си Вселената, която тогава ще бъде заменена от нещо още по-чудновато и неразгадаемо. Вероятно това вече се е случило — добави той със слаба усмивка, — но има голяма доза Несигурност по въпроса.
Слабо подхилкване премина през него.
Артър седна на един стол.
— Е, добре — каза той съкрушено — надявах се просто, че би трябвало да има някакъв смисъл.
— Знаеш ли — каза Прак — приказката за Смисъла?
Артър каза, че не я знае, а Прак отвърна, че знае, че той не я знае. Той я разказа.
Една нощ, каза той, в небето на една планета се появил космически кораб, явление, което планетата дотогава не била виждала. Тя се казвала Далфорсас, а корабът бил този. Появил се като блестяща нова звезда, която се движела тихо в небесата.
Примитивните племена, които седели сгушени в Студените Склонове на Хълма, вдигнали поглед нагоре от димящите си нощни питиета и сочели с пръсти, като се кълнели, че били видели поличба — поличба от боговете си, която означавала, че сега те трябвало да се надигнат и да размажат най-накрая Принцовете от Долините.
От високите кули на палатите си, Принцовете на Долините погледнали нагоре и видели искрящата звезда и непогрешимо я приели за поличба от боговете си, която означавала, че трябва да отидат и да приключат с проклетите Племена от Студените Склонове на Хълма.
А между тях, Обитателите на Гората погледнали в небето и видели появата на новата звезда. Видели я със страх и разбиране, защото въпреки, че никога преди това не били виждали подобно нещо, те също разбирали съвсем ясно, какво вещаела тя. Те привели глави в отчаяние.
Знаели, че когато идвали дъждовете, това било поличба.
Когато дъждовете отминавали, това било поличба.
Когато се надигали ветровете, това било поличба.
Когато ветровете утихвали, това било поличба.
Когато в средата на нощта при пълнолуние се раждал козел с три глави, това било поличба.
Когато през деня се раждала напълно нормална котка или свиня, без каквито и да било усложнения при раждането, или дори просто дете с чип нос, това също често се смятало за поличба.
Така че, нямало съмнение, че новата звезда в небето била поличба от особено разтърсващ ранг.
А всяка нова поличба означавала едно и също нещо — че Принцовете от Долините и Племената от Студените Склонове на Хълма ще си разкажат играта един на друг.
Това само по себе си не би било толкова лошо, освен че Принцовете от Долините и Племената от Студените Склонове на Хълма винаги си избирали да си разказват играта в Гората и винаги Обитателите на Гората си патели най-много от това, макар че, доколкото можели да разберат, това нямало нищо общо с тях.
И понякога, след някои от най-страшните кръвопролития, Обитателите на Гората изпращали вестоносец или при предводителя на Принцовете от Долините, или при предводителя на Племената от Студените Склонове на Хълма, който да настоява да му обяснят, какъв е Смисъла на това нетолерантно поведение.
А предводителят, който и да било от двамата, дръпвал вестоносеца настрана и му обяснявал Смисъла, бавно, внимателно и много подробно за по-главните детайли.
И най-ужасното нещо било, че той бил много голям. Бил много ясен, много рационален и труден. Вестоносецът провисвал глава, натъжавал се и се чувствал глупаво, че не е могъл да разбере, колко трудно и сложно място е реалният свят и колко трудности и парадокси трябва да се преглътнат, за да живееш в него.
— Разбираш ли сега? — го запитвал предводителят.
Вестоносецът мрачно кимвал.
— И разбираш, че тези битки трябва да се състоят?
Още едно мрачно кимване.
— И защо трябва да се състоят в Гората, и защо в интерес на всекиго е, включително и за Обитателите на Гората, че така би трябвало да бъде?
— …Ъъ…
— В края на краищата.
— Ъ, да.
И вестоносецът разбрал Смисъла и тръгнал да се връща при своя народ в Гората. Но когато наближил, както си вървял в Гората между дърветата, изведнъж разбрал, че всичко, което си спомнял за Смисъла, било само колко ужасно ясни изглеждали аргументите на предводителя. Не можел да си спомни, обаче, какъв бил всъщност този Смисъл.