А това, разбира се, било голяма утеха, когато следващия път Племената и Принцовете се появили палейки и рушейки, и убивали всеки Обитател на Гората по пътя си.
Прак спря разказа си и се закашля патетично.
— Аз бях вестоносецът — каза той, — след като битките се разгоряха особено жестоко след появяването на вашия кораб. Много от нашите хора умряха. Мислех, че ще мога да занеса Смисъла. Отидох и предводителят на Принцовете ми го каза, но по пътя обратно, той ми се изплъзна и се разтопи в главата ми като снега напролет. Това беше преди много години и оттогава станаха много неща.
Той погледна нагоре към Артър и лекичко се захили.
— Има още едно нещо, което си спомням от наркотика на истината. Освен жабите. То е последното послание на Бога към сътворението си. Искате ли да го чуете?
За момент те не знаеха, дали да приемат това на сериозно.
— Истина е — каза той. — Съвсем. Без майтап.
Гърдите му се повдигнаха немощно и той с усилие си пое въздух. Главата му леко трепереше.
— Не ми направи силно впечатление, когато в началото разбрах какво представлява то — каза той, — но като си спомня сега, колко силно впечатление ми направи Смисъла на Принцовете и колко скоро след това не можех да си спомня нищо от него, си мисля, че посланието на Бога може да е много по-полезно. Искате ли да знаете какво е то? Искате ли?
Те кимнаха безмълвно.
— Обзалагам се, че искате. Щом толкова ви интересува, предлагам ви да отидете и сами до проверите. Написано е с високи тридесет фута букви на върха на Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри от планетата Прелиумтарн, трета поред от слънчевата система Зарс в Галактически сектор QQ7 Активно J Гама. Пазено е от Лачествения Вантрашел от Лоб.
Това изявление беше последвано от дълго мълчание, което най-накрая Артър наруши.
— Извинявай, къде е това? — попита той.
— Написано е — повтори Прак — с високи тридесет фута огнени букви на върха на Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри от планетата…
— Извинявай — каза Артър пак — кои планини?
— Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри на планетата.
— Коя страна каза? Не можах добре да чуя.
— Севорбеупстри, на планетата…
— Севорбе-какво?
— О, за Бога — каза Прак и умря раздразнен.
През следващите дни Артър мисли върху това послание, но накрая реши, че няма да се остави то да го обсеби и настоя да се придържат към първоначалния му план да си намерят някоя малка хубава планета, на която да се заселят и да заживеят тих уседнал живот. След като спаси Вселената два пъти в един и същи ден, беше решил, че вече може да кара по-полека.
Оставиха го на планетата Криккит, която отново се беше превърнала в идилично и пасторално местенце, макар и песните на местните жители понякога да му лазеха по нервите.
Той прекара дълго време в летене.
Научи се да общува с птиците и откри, че разговорите им бяха фантастично скучни. В тях вечно ставаше дума за скоростта на вятъра, размаха на крилата, съотношението на силата към тежестта и прекалено много за горските плодове. За нещастие се оказа, че веднъж научил езика на птиците, човек бързо разбира, че въздухът е изпълнен с него през цялото време — едно безсмислено птичешко бръщолевене. Никакво избавление.
Ето защо накрая Артър заряза този спорт и се научи да живее на земята, което правеше с удоволствие, въпреки многото безсмислено бръщолевене, което и долу също така чуваше.
Един ден, докато се разхождаше из полята, като си тананикаше една възхитителна мелодия, която беше чул напоследък, един сребрист космически кораб се спусна от небето и кацна пред него.
Отвори се люк, показа се стълба и по нея се спусна високо сиво-зелено извънземно, което се отправи към Артър.
— Артър Фили — каза то, после се вгледа остро в него и в бележника си. Направи гримаса. Погледна пак нагоре към Артър.
— Май съм те минавал вече, нали? — попита той.