— Извинявай, мога ли да те прекъсна за момент, Питър, и да кажа, че току що диванът изчезна.
— Наистина. Е, вече имаме една мистерия по-малко! Въпреки това, тя определено би влязла в книгата на Гинес, струва ми се, особено в този драматичен момент от играта, когато на Англия й трябват само двадесет и осем точки, за да спечели веригата. Двамата мъже сега напускат терена в компанията на полицейски служител и, струва ми се, всички заемат отново местата си и играта може да продължи.
— Сега, сър — каза полицаят след като си проправиха път през любопитната тълпа и положиха смиреното тяло на Артър върху едно одеало — може би ще си направите труда да ми кажете кои сте вие, откъде идвате и каква беше тази малка сцена?
Форд погледна за момент към земята като че ли събираше сили за нещо, после се изправи и впери поглед в полицая, като го блъсна със силата на всеки инч на шестте светлинни години разстояние между Земята и родината си близо до Бетелгиус.
— Добре — каза Форд много тихо, — ще ти кажа.
— Да, добре, няма да е необходимо — забързано се отметна полицаят — само не го повтаряйте, каквото и да беше това. — Полицаят се обърна и закрачи търсейки някой, който да не е от Бетелгиус. За щастие, земята изобилстваше с такива.
Съзнанието на Артър неохотно наближи тялото му, сякаш от голямо разстояние. То беше преживяло в него тежки времена. Бавно и нервно то прекрачи и зае обичайното си положение.
Артър седна.
— Къде съм? — попита той.
— Игрището за крикет Лордс — отвърна Форд.
— Прекрасно — каза Артър и съзнанието му изскочи отново за кратка почивка. Тялото му кльопна обратно на тревата.
Десет минути по-късно, над чаша чай в палатката за разхладителни напитки, изпитото му лице започна да си възвръща цвета.
— Как се чувстваш? — попита Форд.
— У дома съм — пресипнало каза Артър. Той затвори очи и жадно вдъхна парата на чая, като че ли това беше — е, колкото до Артър, като че ли това беше чай, както си и беше.
— У дома съм — повтори той, — у дома. Това е Англия, сега сме днес, кошмарът свърши. — Отвори очи отново и се усмихна безгрижно. — Там съм, където ми е мястото — разчувствано прошепна той.
— Има две неща, които чувствам, че би трябвало да ти кажа — обади се Форд, подхвърляйки му един брой на Гардиан върху масата.
— Аз съм у дома — каза Артър.
— Да — продължи Форд. — Едното нещо е — той посочи датата в горния край на вестника, — че Земята ще бъде унищожена след два дена.
— Аз съм у дома — повтаряше Артър. — Чай — продължи той, — крикет — добави с удоволствие, — подстригана трева, дървени пейки, бели ленени сака, бира в кутии.
Бавно той започна да фокусира вестника. Килна глава на една страна с лека гримаса.
— Виждал съм го преди — каза той. Погледът му бавно се плъзна нагоре към датата, върху която Форд напразно потупваше с пръст. Лицето му замръзна за една-две секунди, след което се пропука бавно, като арктически лед през пролетта.
— А другото нещо — каза Форд — е, че май имаш кокал в брадата. — Той гаврътна чая си.
Навън слънцето огряваше щастливата тълпа. То грееше върху бели шапки и червени лица. Грееше върху сладоледа и го топеше. Грееше върху сълзите на малките деца, чиито сладолед току-що се бе разтопил и паднал от пръчката. Грееше върху дърветата, проблясваше над въртящите се бухалки за крикет, отразяваше се от съвсем необикновения предмет, паркиран зад зрителските пейки, който никой не забелязваше. Сияеше върху Форд и Артър, когато те се появиха мигащи от палатката за освежителни напитки и се огледаха наоколо.
Артър трепереше.
— Може би — каза той — трябва.
— Не — прекъсна го остро Форд.
— Какво?
— Не се опитвай да се обадиш на себе си в къщи.
— Откъде знаеше?
Форд сви рамене.
— А защо не? — попита Артър.
— Хората, които разговарят със себе си по телефона — обясни Форд, — никога нямат полза от това.
— …Но…
— Гледай сега — каза Форд. Той вдигна слушалката на въображаем телефон и избра въображаем номер.
— Ало? — обади се той във въображаемата слушалка. — Артър Дент ли е? Аа, здравей, да. Обажда се Артър Дент. Не затваряй!
Той погледна разочаровано въображаемия телефон.
— Затвори — каза той, сви рамене и чинно постави въображаемата слушалка върху въображаемата вилка.
— Това не ми е първата темпорална аномалия — добави той.
Още по-мрачно изражение замести вече мрачното изражение върху лицето на Артър Дент.
— Значи, не сме у дома и на сухо — каза той.
— Дори не може да се каже — отвърна Форд — че сме у дома и се трием енергично с хавлия.