— Ей там — каза Форд, сочейки отново пейките и гледайки към игрището.
— Къде? — попита Артър.
— Там! — извика Форд.
— Виждам — каза Артър, който не разбираше нищо.
— Наистина ли? — попита Форд.
— Какво? — отвърна Артър.
— Можеш ли да видиш — попита Форд търпеливо — НДП-то?
— Мислех, че каза, че това е нечий друг проблем.
— Така е.
Артър кимна бавно, боязливо и с невероятно глупашки вид.
— И те питам — продължи Форд, — дали го виждаш.
— Ти ли?
— Да.
— Как — попита Артър — изглежда то?
— Абе, откъде да знам, глупако? — изкрещя Форд. — Ако можеш да го видиш, кажи ми.
Артър усети тъпа, пулсираща болка в слепоочията си, която беше резултат от дългия му разговор с Форд. Мозъкът му се спотаи като изплашено кученце в колибката си. Форд го хвана за ръката.
— НДП — обясни той — е нещо, което не можем да видим, или не виждаме, или мозъкът не ни позволява да видим, защото е нечий друг проблем. Това означава НДП. Нечий Друг Проблем. Мозъкът просто го пренебрегва, то е като бяло петно. Ако го погледнеш направо, няма да го видиш, освен ако не знаеш точно какво представлява. Единственият ти шанс е да го изненадаш иззад ъгъла на окото си.
— Аа — каза Артър, — значи затова…
— Да — прекъсна го Форд, който знаеше какво иска да каже Артър.
— … подскачаше нагоре…
— Да.
— … надолу и мигаше…
— Да.
— … и…
— Мисля, че си разбрал.
— Виждам го — каза Артър, — космически кораб е.
За момент реакцията, която предизвика това откровение, го зашемети. От тълпата изригна рев, отвсякъде тичаха хора, крещяха, пищяха, бутаха се един друг в суматохата. Той отстъпи изумено и изплашено се огледа. После се огледа пак още по-изумено.
— Вълнуващо, нали? — каза един призрак. Призракът се поклащаше пред очите на Артър, макар в действителност по-вероятно да беше, че очите на Артър се поклащаха пред привидението. Устата му също така се поклащаше.
— К…к…к…к — каза устата му.
— Мисля, че вашият отбор току-що спечели — каза призракът.
— К…к…к…к — повтори Артър, отбелязвайки всяко поклащане с потупване по гърба на Форд Префект. Форд се беше вторачил, треперейки в суматохата.
— Ти си англичанин, нали? — попита призракът.
— К…к…к…к… да — отвърна Артър.
— Е, вашият отбор, както казах, току-що спечели срещата. Това означава, че те си запазват Пепелта. Трябва да си много доволен. Да си призная, доста си падам по крикета, въпреки, че не бих искал никой извън тази планета да ме чуе, че го казвам. О, драги, наистина.
Призракът грейна в пакостлива усмивка, поне така можеше да си помисли човек. Всъщност, беше трудно да се прецени, защото слънцето, което се намираше точно зад него, създаваше ослепителен ореол около главата му и осветяваше сребристата му коса и брада по един внушителен, драматичен и трудно съвместим с пакостливи усмивки начин.
— Все пак — каза той — всичко ще свърши след няколко дена, нали? Въпреки, че както ти казах, когато се видяхме за последен път, аз много съжалявах за това. Все пак, каквото ще е станало, ще е станало.
Артър се опита да проговори, но остави неравната борба. Той потупа отново Форд.
— Помислих, че се е случило нещо ужасно — каза Форд, — а то просто играта е свършила. Трябва да се измъкнем. О, здравей Слартибартфаст, какво правиш тук?
— О, моткам се, моткам се — отвърна мрачно старецът.
— Твоят кораб ли е това? Можеш ли да ни откараш до някъде?
— Търпение, търпение — призова старецът.
— Добре, де — каза Форд. — Просто тая планета ще я разрушат съвсем скоро.
— Знам това — каза Слартибартфаст.
— Ами, е, просто исках да изясня тази работа — довърши Форд.
— Работата е ясна.
— Ами, ако смяташ, че наистина искаш да висиш на едно игрище за крикет в този момент…
— Смятам.
— Е, корабът си е твой.
— Мой е.
— Предполагам — Форд рязко се обърна.
— Здравей, Слартибартфаст — каза Артър най-накрая.
— Здравей, Землянино — отвърна Слартибартфаст.
— В края на краищата — обади се Форд — веднъж се мре.
Старецът не му обърна внимание. Той се взираше проницателно в игрището. Очите му изразяваха неща, които нямаха видима връзка с това, което ставаше там. Това, което ставаше, беше, че тълпата се събираше в широк кръг около центъра на игрището. Какво виждаше Слартибартфаст си знаеше само той.
Форд си тананикаше нещо. Беше само една нота, повтаряна на интервали. Надяваше се, че някой ще го попита какво си тананика, но никой не го направи. Ако някой го беше попитал, щеше да отговори, че си тананика непрекъснато първия ред на една песен на Ноел Кауърд — „Луд по Момчето“. Тогава щяха да му възразят, че пее само една нота, на което той щеше да отговори, че поради обясними причини пропуска „по момчето“. Беше недоволен, че никой не го питаше.