– Както сега си готов да жертваш и Лема? И нея ли уби? Затънал си в кръв Дориян! Убивал си или са убивали по твое разпореждане. И оправданията няма да ти свършат работа! Все някой друг е виновен за това, което си извършил. Аз, Агоп, Александър... – писарят извади кинжала си. – Кажи ми къде е момичето? Не ме карай да те принуждавам да го правиш!
– Защо? За да унищожиш всичко? Няма да стане! – Дориян неочаквано скочи, чукчето в ръката му полетя към главата на писаря.
Изненадан от внезапната атака, Климент политна назад, вдигна кинжала пред себе си и някак си успя да избегне удара.
Презвитерът грабна падналия на земята чук и се нахвърли като обезумял върху писаря, засипвайки го с удари. Свещеникът се биеше като обладан и въпреки че не беше боец, замахваше силно и точно. Климент с мъка отбиваше ударите му, но полуделият Дориян не спираше да налита и налита. Няколко пъти писарят се опита да достигне с оръжието си презвитера, но той въртеше чука с такава ярост, че това бе невъзможно.
Климент смени тактиката. Вече не атакуваше противника си, а само парираше ударите му, чакайки го да се измори. Дориян продължи да напада и напада, но постепенно ударите му отслабнаха. Отецът губеше сили, лицето му стана кървавочервено, гърдите му започнаха да се надигат все по-бързо. Дъхът му излизаше със свистене, ръката му вече не беше толкова сигурна.
Щом Дориян отпусна за миг чука си, писарят го атакува, но свещеникът отскочи, завъртя отново оръжието си и пак се понесе напред. Климент отблъсна атаката, хвърли се срещу него и се опита да посече презвитера през китките. Уморен или не, Дориян бе достатъчно бърз. Той дръпна ръцете си назад, но острието на кинжала все пак остави кървава диря по ръцете му. Отецът извика и изпусна чука, който падна с глух звук на земята.
Дориян обаче нямаше намерение да се предава. Озърна се трескаво, метна се като лъв през стаята, сграбчи закачения на стената фенер и го завъртя като боздуган пред себе си.
– Няма да излезеш от тук жив, писарю! – дъхът на свещеника излизаше на пресекулки, но беше пълен с омраза. – Няма да унищожиш това, което съм съградил с толкова мъки!
– Къде е момичето?! – извика на свой ред Климент. – Кажи ми къде криеш Лема и това може да приключи!
В отговор презвитерът завъртя фенера над себе си и се опита да го стовари върху главата на противника си. Климент отскочи в страни, а от силата на удара веригата на фенера се изплъзна от ръцете на Дориян и се разби в пода.
Лененото масло напои сухата слама, която веднага пламна. Огънят заоблизва краката на масата и столовете, подхвана завесата на прозореца и се прехвърли върху дървената стена. Стаята се изпълни с дим и пламък.
– Какво ще направиш сега? Ще ме преследваш или ще спасиш останалите? – изсмя се свещеникът и побягна през вратата.
– Пожар! Пожар! – писарят блъсна в страни горящата маса и хукна след свещеника. Опита се да затвори вратата на кухнята, за да ограничи огъня, но не успя.
– Пожар! – извика отново Климент и продължи да тича. Някъде заблъскаха врати, чуха се викове, в края на коридора се подаде пребледнялото лице на брат Марк.
– Какво става? Къде гори? – запелтечи той, но писарят го сграбчи за расото и дръпна лицето му към своето.
– Дориян полудя! – извика Климент, опитвайки се да надвика набиращите сила пламъци. – Подпали приюта и избяга. Трябва да изведеш децата навън. Ще можеш ли?
Монахът кимна объркано, завъртя си и хукна, крещейки команди. В последния миг писарят го хвана за края на дрехата и го завъртя към себе си.
– Дориян? Къде да търся Дориян? Има ли някакво място, където би могъл да се скрие?
Марк посочи с ръка към края на коридора.
– В дъното е стаята, където обучаваше избраните от него сираци. Само той има ключ за там. Вратата е дебела и висока, не може да я сбъркаш – монахът закри лицето си с ръка, за да се предпази от дима.
Климент пусна монаха и полетя към дъното на коридора. Лесно намери вратата, но тя беше заключена. Писарят започна да блъска с юмруци дървото, но дебелият дъб не поддаде. Вместо това от вътре се чу тънък момичешки писък.
– Дориян! – Климент се надяваше презвитерът да го чува. – Остави момичето! То не ти е виновно за нищо! Пусни Лема и излез! Все още можеш да се спасиш!
– Не искам да те слушам повече! – отговори му приглушеният глас на свещеника. – Причини достатъчно неприятности! Момичето ме предаде и заслужава да умре!
– Чакай! – извика писарят и се заоглежда, опитвайки се да намери нещо, с което да разбие вратата. – Трябва да ти кажа нещо много важно!