– Поредната лъжа, нали?! Не вярвам на нито една твоя дума!
– Помощ! Помогнете ми! – Климент разпозна гласа на Лема.
– Не е това, което си мислиш! Агоп е оставил предсмъртно писмо – писарят се чудеше какво да измисли, за да спечели малко време. Дали не можеше да заобиколи къщата и да влезе през прозореца? Но как да разбере къде точно е той. И няма ли през това време презвитерът да убие пленницата си? – Не искаш ли да разбереш какво е написал?
Отговор не последва. Зад вратата се разнесе глух удар, нещо падна на земята. Дали Дориян не бе убил момичето?
Писарят като обезумял заблъска врата, давейки се в дима, който бързо пълнеше коридора. Внезапно усети, че някой го дърпа. Обърна се и изненадан видя бледото лице на Тиона, която го гледаше с широко отворени очи, белеещи в черния пушек.
– Какво правиш тук? Бягай навън! – махна ѝ с ръка уплашеният писар.
– Дай ми това – момичето пристъпи напред и почти насила издърпа тънкия кинжал от ръцете му. След това мушна върха в ключалката, повъртя го малко и вратата се отвори с щракване.
– Готово! – радостно обяви момичето. – Така добре ли е?
– Даже много добре! А сега бягай! – писарят грабна ножа от ръцете на момичето, бутна го по гърба и то бързо изчезна в пълния с пушек коридор.
Климент блъсна вратата и влетя в стаята, която бързо започна да се пълни с дим. В далечния ъгъл, стиснал с едната си ръка извиващата се Лема, Дориян бе опрял гръб в стената.
- Махай се или ще я удуша! – извика той и стисна гърлото на момичето. На пода лежеше срязано въже и дървен стол, на който свещеникът бе държал пленницата си.
Без да отговаря, писарят се метна напред, заби кинжала си в крака на презвитера и дръпна момичето от ръцете му.
Дориян се свлече на пода, расото му се надипли около него. Свещеникът се опита да стане, но раната бе дълбока и той не успя да се задържи на крака. В същия момент огънят заблиза страните на вратата.
Бутайки плачещата Лема пред себе си, Климент свали наметалото си и го метна върху главите и на двамата.
– Когато ти кажа, поемаш дълбоко дъх и почваме да тичаме към вратата. Колкото и да ти е трудно, в никакъв случай не трябва да отваряш уста и да дишаш. Разбираш ли?
Момичето закима бързо с глава.
– Ами аз?! – Дориян безуспешно се опитваше да се изправи. Бялата стена зад него бе почервеняла от кръвта му. – Помогни и на мен! Не можеш да ме оставиш да изгоря, проклет да си!
– Хвани ме за ръката и гледай да не паднеш! – Климент не обърна внимание на свещника. – Готова ли си? Сега!
Двамата побягнаха по пълния с дим коридор, огънят бумтеше, зад тях се носеха виковете и клетвите на Дориян. Няколко пъти Лема залитна, но писарят я държеше здраво и не я остави да падне.
– Насам! Насам! – брат Марк бе застанал зад обхванатата от огъня врата и викаше отчаяно.
С последно усилие Климент блъсна момичето пред себе си, след което сам се хвърли в пламъците. В следващия момент усети благословената прохлада на нощния въздух, а твърдата ръка на монаха го подхвана и му помогна да седне на земята.
"Това е третият пожар, от който се спасявам! Третият пожар от който се спасявам! Третият пожар..." – не спираше да си повтаря писарят. До него Лема плачеше на земята и гледаше горящия приют.
– Изведох всички! Всички са тук. Всички... – не спираше да повтаря Марк. Лицето му бе черно от саждите, краят на расото му бе обгорял – Няма сериозно пострадали! Проверих! Всички са тук! Пратих да повикат помощ. Ще дойде всеки момент. Може би ще успеем да спасим... – монахът се обърна към горящата къща, която бавно започна да се накланя на една страна. В далечината се чуха викове и тропот на тичащи крака.
– Един не успя да избяга! Повече няма да видим презвитер Дориян – каза Климент и няколко сълзи се стекоха по лицето му.
20
Дълго разчистваха руините. За щастие съседните сгради бяха далеч и пожарът не успя да стигне до тях.
Постройките на приюта изгоряха до основи. Оборите, работилницата, навесите и дървените бараки, дори оградата бяха унищожени от огъня. Последен догоря параклисът, с който Дориян толкова се гордееше. Малкият купол се огъна навътре, почерня и след това се срути, а на мястото му изригна огнен език.
Брат Марк, подпомаган от по-големите момчета, изведе животните и малкото багаж, който успяха да спасят от бушуващата стихия на безопасно разстояние и сега всички седяха с помръкнали, омазани със сажди лица, гледайки пушещата купчина греди и пръст, между които се движеха облечени с напоени с вода кожени дрехи войници.