Така и не намериха Дориян. Стаята, където бе останал свещеникът, бе затрупана от срутения покрив и падналите стени. На мястото ѝ се издигаше огромна черна купчина отломки и въглени.
Лема, която презвитерът се бе опитал да убие, загърната в тънко одеало, седеше недалеч от пушещата ограда. Бяха дали на момичето да пие разредено с вода вино и то гледаше с премрежени очи, без напълно да разбира какво се случва около него.
– Какво ще стане сега с нас? – Тиона побутна Климент по рамото и го извади от унеса му. – Къде ще отидем? – тя седна на замята до писаря, хвана голите си колена с ръце, а в очите ѝ, взрени в бавно виещия се пушек, проблеснаха сълзи. – Не искам да се връщам отново в бардака!
Писарят прегърна момичето през рамената и го погали по косата. Ако не беше смелата постъпка на Тиона, която му бе помогнала да отвори вратата на стаята, в която се криеше Дориян, кой знае как щеше да завърши всичко.
– Не се безпокой! – успокои я Климент. – Сигурен съм, че князът няма да остави това да се случи. Нито пък аз.
– Обещаваш ли? – Тиона вдигна пълните си със сълзи очи към писаря. – Обещаваш ли да не ни изоставяш? – раменете ѝ се разтресоха и тя най-после заплака.
– Обещавам! – отговори Климент и още по-силно прегърна момичето.
Децата бяха поверени на варнеха Самуил, който реши да ги настани заедно с животните им в една от старите казарми до стената на Външния град. Брат Марк също тръгна с тях, водейки за връвчица сиво магаре.
Писарят обеща на Тиона, че още на другия ден ще отиде да види как са се настанили, увери се, че на децата няма да липсва нищо и накрая бавно пое към дома си.
Главата му се въртеше от напрежението и нагълтания дим, пред очите му се появяваше разкривеното лице на презвитера, който размахва чука, в ушите му звънтеше гласът му, молещ за помощ.
В двора си завари необичайна гледка. Застанали един срещу друг с дървени мечове в ръце, Корсис и Аврора си разменяха удари, въртейки се един срещу друг. Седнал на малката пейка до стената, Невестулката ги гледаше с интерес.
– Елате да видите как нашият прочут фехтовач си намери майстора! – провикна се той, щом Климент прекрачи прага. След което видя обгорелите дрехи на писаря, мръсното му лице и скочи на крака. – Случило ли се е нещо, господарю? Да не сте се бил?
– Имаше пожар! Не чухте ли? Приютът на презвитер Дориян изгоря.
– Как така изгоря? – Корсис отпусна тренировъчното си оръжие и вдигна ръка към нападащото момиче, като знак че трябва да спре. – Толкова сме се залисали в боя, че не сме разбрали какво става.
– Чух камбаните, но не обърнах внимние. – Невестулката неспокойно запристъпя от крак на крак. – А и тези двамата така се млатиха, че не можех да откъсна очи от тях. Има ли пострадали? Къде е Дориян?
– Дориян е мъртъв! Не можа да избяга навреме. Една греда се срути върху него. И може да се каже, че се размина леко. Той е виновен за смъртта на Агоп и Александър, както и за още много други неща. – Климент внезапно се почувства безкрайно уморен и вдигна ръка, за да спре учудените възклицания на помощниците си. – Ще ви разкажа всичко, но нека първо влезем вътре. Имам нужда да се подкрепя.
Насядаха около масата, а Невестулката донесе кана вино и студено месо. Дори Аврора се присъедини към тях, след като се изми и преоблече и макар да не разбираше за какво става дума, внимателно слушаше разказа на Климент.
– Не мога да повярвам! – скочи Невестулката, когато Климент обясни как презвитерът е ползвал децата като своя армия и започна бързо да крачи из стаята. – Този мръсник! Дори престъпниците не правят такива неща!
– Тихо! – скастри го Корсис. – Нека чуем останалото!
Джебчията понечи да му отговори, но махна с ръка, седна на мястото си и си наля нова чаша.
Накрая Климент приключи с разказа, отпусна се на стола и също надигна чашата си. Устата му бе пресъхнала, гърлото го наболяваше от толкова много говорене и нагълтания по-рано дим, но неочаквано се почувства по-добре. Сякаш разказването на историята даде възможност да излее извън себе си всичката мръсотия, горчилка и страх, които се бяха насъбрали в душата му.
Корсис и Невестулката искаха да знаят още и още подробности и писарят дълго отговаря на въпросите им. През цялото време Аврора седеше, слушаше и сериозно кимаше с глава, все едно разбира за какво става дума.
– Но защо Дориян е убил момчетата?! Защо е искал да убие Лема! – Невестулката час по час скачаше на крака и обикаляше стаята. – Разбирам защо е видял сметката на Агоп и Александър. Единият е мразел и се е страхувал от него, другият е заплашвал да му вземе това, на което най-много е държал. Но децата? Нали обясняваше как те са Божията промисъл и се чувства най-близо до Господа като ги гледа как играят? Как е могъл да посегне и на тях!?