Евдокия се усмихна и игриво отметна една от буклите си. Бе чула, че император Михаил не може да устои на хубавите жени. Константинопол бе пълен с красавици, но Евдокия бе сигурна, че около Василеса имаше достатъчно други перспективни възможности, които да привлекат вниманието ѝ. Начинанието криеше и не малко рискове, но ако веднъж успееше да се установи в Константинопол и подхванеше работата както трябва, я очакваше бляскаво бъдеще. И най-важното – щеше да е далеч от княжеския писар, който бе разкрил най-срамните ѝ тайни.
Евдокия притвори очи, върхът на малкото ѝ розово езиче се плъзна по устните ѝ. Щеше да се появи в Константинопол като вдовицата на българския боритаркан на Плиска, красива, богата и с интересно минало. Мъжете щяха да се избиват за вниманието ѝ.
Евдокия се завъртя щастливо и плесна с ръце. Трябваше да приготви личните си вещи. Утре заминаваше!
– Мария! – извика тя, забравила за миг, че прислужницата ѝ е мъртва.
За неин ужас, вратата на стаята се отвори и вдовицата с вик отстъпи назад. Нима убитата се бе върнала от мъртвите? Вместо Мария, в стаята влезе човекът, когото се надяваше никога повече да не види – писарят на княза, Климент.
Евдокия вдигна ръце към устата си, за да прикрие вика на уплаха и седна отново на стола до прозореца.
– На какво дължа това посещение? – попита тя, налагайки си да се успокои. След което си спомни за добрите си обноски, скочи отново на крака, поклони се и покани гостенина си да седне. – Простете нелюбезността ми – извини се тя. – Но по навик повиках Мария и когато вратата се отвори, загубих ума и дума от страх. Тя все пак е мъртва, нали?
– Точно за това искам да поговорим – писарят се настани на предложения му стол. – Мисля, че знам кой е убил нея и Чака. И тъй като сте пряко засегната, реших, че е най-добре да го обсъдя първо с вас.
– Наистина ли? – Евдокия отново закри устата си с ръка. – Това е чудесно! Искам да кажа, че ще се радвам ако заловите този, който е отговорен за тези ужасни престъпления.
Климент кимна.
– Струва ми се, че заминавате?
– Реших, че е добре да сменя за известно време обстановка та. Имам нужда от промяна. Всичко тук ми напомня за Гостун и Чака... Дори за Мария. Малко промяна ще ми се отрази добре. Но ще бъда по-спокойна ако знам, че този, който е отговорен за смъртта им, е получил това, което заслужава. Вече освободих повечето от слугите. Остана само Сеп. Така че ще трябва аз да ви обслужа. Надявам се, че нямате нищо против.
– За мен ще бъде удоволствие – отговори писарят, усмихна се и сплете пръсти пред себе си.
Евдокия се засуети около него, увери се, че се е настанил удобно, след което излезе и след миг се върна с две чаши.
– Тесалийско, най-доброто, което ни остана – каза тя и подаде едната на Климент. – Мъжът ми обичаше да си угажда и поръчваше само от най-доброто.
Климент кимна, но не бързаше да пие. Не искаше нищо да замъглява ума му. Двамата стояха в притихналата стая, гледаха се и се усмихваха един на друг. Малко преди мълчанието да стане прекалено неловко, от вън се разнесе вик.
– Крадци! Крадци!
Последвана от писаря, Евдокия се хвърли към прозореца. С изваден меч, Корсис бе застанал пред входната врата, а зад него, дишайки тежко, се бе подпрял старият Сеп.
– Какво става, Сеп? Нападат ли ни? – извика Евдокия, надвесвайки се над прозореца. Гласът на господарката бе развълнуван, гърдите под роклята ѝ се надигаха развълнувано.
– Обикновени джебчии – отговори Корсис вместо слугата. – Видяха, че вратата е отворена и се вмъкнаха в двора, търсейки какво да отмъкнат. Щом се показах веднага избягаха.
– И не взеха нищо? Някой не е влязъл в къщата?
– Уверявам ви, няма от какво да се притеснявате – Корсис се поклони и се усмихна. – Никой не влезе в къщата, всичко е наред.
– Видя ли крадеца? Как изглеждаше? – нервно попита Климент. Точно сега не му трябваха неприятности.
Помощникът му поклати глава.
– Беше с качулка – дребен и нисък. Избяга много бързо.
– Толкова се уплаших – вдовицата затвори прозореца, седна на стола си и отпи от виното. – След всичко, което стана, вече се страхувам и от най-малкото нещо. Първо мъжът ми и Чака, после Мария... – Евдокия сведе глава и в очите ѝ се събраха сълзи – Наистина се радвам, че ще напусна това място.
Климент стана, заключи вратата на стаята и пусна ключа в джоба си.
– Така ще бъдем в безопасност. И никой няма да ни прекъсва докато говорим. Помощникът ми ще се погрижи за останалото. Корсис е оправно момче.
Евдокия го погледна с благодарност.
– Толкова съм ви задължена! Наистина ли знаете кой е убил Чака и Мария?