– А Мария?
Вдовицата махна презрително с ръка.
– Малката уличница мислеше, че може да ме изнудва. Предполагам, че не можеше да прости как ѝ отнех Чака. Но той не беше мъж за нея! Мария беше прибрала чашите от стаята ми, след като с Гостун пихме вино. Започна да ми намеква, че едната от тях миришела странно и да ми иска пари. Давах ѝ по малко, докато реша какво да я правя. Беше ми необходима, за да шпионирам Ава и да подготвя следващия си удар. Но накрая стана прекалено сложно, да я държа жива. Не се знаеше кога и пред кой ще проговори Затова я убих – Евдокия сви рамене. – Няма да липсва на никого! За жалост не успях да се добера до момичето. То се оказа по-умно и съобразително отколкото предполагах. След като и последното ми нападение се провали, реших, че повече няма какво да правя в Плиска. Не можех да рискувам Ава да се разприказва, което щеше да стане рано или късно и върху мен да паднат съмнения. А и Константинопол дава много повече възможности. Сам го каза – богата, красива и вдовица на боритаркана на Плиска. Ромеите ще се избият за мен.
– Е, сега това вече няма как да стане.
– Така ли? – Евдокия се изсмя глухо. – Не виждам защо да не стане. Не си ти човекът, който ще ме спре!
– И какво мислиш да направиш? Помощникът ми е на двора, слугите ти ги няма. Освен Сеп, но се съмнявам той да ти бъде от помощ.
– Клименте, Клименте! – с престорено съжаление поклати глава вдовицата. – Наистина си умен, но понякога те съжалявам. Още в мига, в който те видях да прекрачваш прага на дома ми, бях сигурна, че не идваш за добро. И се подготвих. Нима мислиш, че ще оставя всичко да ми се изплъзне в последния миг? Не и аз! Тежко ми е да ти го кажа, но виното, което ти дадох да пиеш, бе отровено. О-о-о-не бързай да се хващаш за корема. Отровата е бавна. Ти си прав, аз наистина разбирам много от билки. Остава ти още малко време. След което ще се справя и със слугата ти. Можеш да си сигурен в това. И преди да си ме попитал – съжалявам, но за тази отрова, противоотрова няма.
Притискайки корема си с ръка, писарят се свлече на стола.
– Ти наистина си умна! Дори може би повече отколкото трябва – каза той, след което се изправи спокойно на мястото си. – Предполагах, че ще опиташ да направиш нещо подобно. Затова просто размених чашите. Помниш ли малкия инцидент в началото на разговора ни? Когато крадец влезе в двора и помощникът ми го изгони. Ти скочи да видиш какво става, а през това време, аз взех твоята и ти дадох моята чаша. За всеки случай. Очевидно си е струвало.
– Не може да бъде! Лъжеш! – сега бе ред на Евдокия да се хване за корема и да се свлече на мястото си.
– О, не! Не лъжа! – отговори и писарят. – Но нека изчакаме и видим, кой от двама ни е прав. А докато седим, можеш да си припомниш всички престъпления, които си извършила. Нека тези, които си убила или си станала причина за гибелта им, минат в маршова стъпка пред теб, отнемайки ти последния покой. Ти си лоша жена, Евдокия! Лоша и зла! И аз ще съм доволен, когато бъдеш мъртва!
– Мечтай си! – лицето на вдовицата се изкриви от омраза.
Писарят вдигна рамене и почука с пръст по облегалката на стола си. Звукът отекна ясно в тихата стая.
– Чуваш ли? Това са душите на тези, чиято смърт си причинила! Те искат възмездие и ще го получат!
Този път вдовицата не отговори нищо, а само се зави по-плътно в шала си и се загледа в часовата свещ на масата.
Минутите се нижеха бавно.
Внезапно лицето на Евдокия се изкриви от болка, по слепоочието ѝ се стече ручейче пот.
– Може би сега ще ми повярваш? – Климент се надигна от мястото си – Макар да не го заслужаваш, съм готов да ти помогна. Искаш ли да викна свещеник? Или някой друг?
– Никой! – думите трудно излизаха от устата на жената. – Искам само да стоиш тук с мен. Страх ме е да остана сама.
– Както желаеш – писарят се върна обратно на стола си. – Кажи ми поне, че съжаляваш и може би Бог ще бъде милостив.
Вдовицата го изгледа с втренчен поглед, бореща се с болката.
– Не съжалявам за нищо! И не искам прошка от никого! Живях така, както намерих за добре. А ти запомни как изглеждам – може скоро да се явя в някой от сънищата ти.
– Не вярвам! – отговори ѝ писарят. – Дяволът има навика да прибира душите на тези, които е погубил.
Повече не си казаха и дума. Евдокия се заизвива безмълвно, лицето ѝ се осея с капки пот, но дори в последните си мигове вдовицата на Гостун не показа и капка слабост.