– Господарю! Изпълняваме заповедите ви! – чигатът Симеон, който командваше отряда, коленичи пред боритаркана – Наредихте да ви известяваме веднага щом в града се случи нещо необичайно.
– И какво толкова е станало? – Гостун припряно седна и бутна края на наметката си под масата, за да скрие мазното петно.
– Стражата залови това момиче да обикаля около Източната врата на Вътрешния град – отговори Симеон и стрелна с очи Чака, който го изгледа презрително – Говори на непознат език и въпреки че няколко пъти ѝ било отказано, не искала да си тръгне, опитвайки се да влезе в двореца. Сочела кутията си и повтаряла думата "анищар".
Гостун се огледа объркано.
– Анищар ли? Какво значи това?
– Нямам представа – отговори чигатът.
– Аз знам! – отец Александър гледаше в масата пред себе си – Анищар е езическото име на планетата Сатурн. Означава още и четвъртък. Мислех, че сме приключили с това идолопоклонничество!
– Сатурн? Четвъртък? Какви са тези глупости?! – гласът на боритаркана се извиси над притихналата зала – Кое си ти, момиче? И какво има в тази кутия?
Конниците бутнаха напред девойката и залитайки, тя се озова в средата на залата. Личеше, че макар мръсна и зле облечена, непознатата не е от простолюдието. Кожата ѝ, там където се виждаше от мръсотията, бе гладка и бяла, лицето с правилни черти и умни очи, които светеха войнствено под червеникавата, падаща на кичури коса.
– Коя си ти? – извика отново Гостун и стана на крака. Цялата история започваше да му омръзва.
Девойката отговори с порой от звуци, които боритарканът не можа да разбере.
– Вземете ѝ кутията! Вижте какво има вътре! – разпореди се Гостун и седна, внезапно усетил, че нещо не е наред. Вечерта бе развалена, от предишното настроение не бе останало и следа.
Един от войниците се опита да изтръгне кутията от ръцете на момичето, но то отскочи назад, ритна го по крака и извика нещо на непознатия си език.
Част от гостите се разсмяха притеснено, гледайки ту Гостун, ту войнствената непозната.
– Вземете ѝ проклетата кутия! – затропа с юмрук по масата боритарканът, разплисквайки виното си.
Няколко войници сграбчиха девойката и въпреки съпротивата ѝ, я събориха на пода. Кутията тупна на земята и капакът ѝ се отвори.
Нещо кръгло и черно изпадна от нея, търколи се през залата и с глух удар спря пред масата на Гостун. Любопитен да види какво е, той се наведе напред.
Грозна отрязана глава с рана на челото и половин ухо се хилеше зловещо от пода на пребледнелия боритаркан. Жена му Евдокия скочи на крака, вдигна ръце към лицето си и започна да пищи.
Отец Агоп прескочи изпречилата му се кална локва, опря се на стената, покрай която минаваше и се загърна плътно в черната си роба. Някъде над него се отвори прозорец, някой изруга и към земята полетяха парчета хляб, кости и остатъци от вечеря.
– Внимавайте къде хвърляте мръсотията си, безбожници! – провикна се свещеникът, но никой не му отговори.
Агоп продължи, ядно мърморейки под нос. Съжаляваше, че е решил да се прибира сам. Бе станало късно, по улиците нямаше никого, а изпитото вино и погълнатата храна караха отеца да се чувства неспокоен.
Както и отрязаната глава, която се бе изтърколила на пода в голямата зала на двореца в Плиска.
– Това е дяволска работа – промърмори отново Агоп, прекръсти се и се огледа през рамо.
Не можеше да се отърве от чувството, че някой го следи. Бе погледнал само за миг в празните очи, но му се струваше, че те продължават да се впиват в гърба му, да го следват из тесните улички, като безплътен демон, готов да го разкъса.
Разтреперан, свещеникът спря, обърна се и направи кръстен знак във въздуха зад себе си. Каквото и да го преследваше, трябваше да си отиде.
Проклинайки собствената си глупост, Агоп вдигна краищата на робата си и забърза напред в тъмнината. Бе свикнал с удобства и разкош още във Филипополис, а сега му се налагаше да бяга като крадец. Дали пък не го следеше някой, който искаше да го ограби? Агоп алчно стисна тежкия златен кръст, който висеше на врата му.
Защо ли му трябваше да го взима? Можеше да го даде на слугата си Николай или още по-добре, да вземе самия Николай със себе си. Или да помоли някой от богатите си приятели боили да му дадат от войниците си.
Свещеникът се усмихна. Добре се беше уредил. Новата религия даваше много възможности, които бързо се бяха разкрили пред очите му. Боили, багаини и чигати, щяха да имат нужда от някой като него. Някой, който да ги преведе невредими през тресавището на вярата, което се бе ширнало пред всеки от тях и заплашваше да ги погълне. Агоп бе опитен водач. И скъп. Много скъп.