Свещеникът отново погледна през рамо и срещна погледа на нечии светещи в мрака очи.
– Назад, Сатана! – извика Агоп и вдигна кръста пред себе си.
Нещо подскочи от близката ограда и тлъста шарена котка с мяукане се промуши между краката на разтреперания свещеник.
– Марш назад, изчадие адово! – извика отново Агоп, облегна се на стената зад себе си и изтри потното си чело – Котка. Просто котка каза си той и се засмя на собствените си страхове.
Мислеше да продължи, когато от мрака с бръмчене излетя малка черна стрела и го улучи в рамото. Агоп се залюля, извика, опита се да извади стрелата и ръцете му се обагриха в кръв. След миг нова стрела се заби в корема му.
Свещеникът падна на колене, взирайки се в мрака пред себе си. В уличката нямаше никой. Само няколко вълма мъгла бавно се събираха по ъглите.
– Кой си ти? Къде си? – протегна ръце към сгъстяващия се мрак Агоп, но от там вместо отговор долетя трета стрела, която го прониза в сърцето.
Свещеникът се опита да извика, но гърлото му се напълни с кръв. Ръцете му задраскаха по стената, ноктите му се напукаха, пълнейки се с мазилка и пръст. Шарената котка отново притича между краката му.
Агоп бавно се свлече на земята.
Златният му кръст падна до него и тихо издрънча.
1
Климент избута настрани купчината с папируси и карти и се прозя. Гърбът го болеше, очите го смъдяха от дългото четене и дима на трите лоени свещи.
Денят преваляше, а той още не беше обядвал. Не му беше за първи път. От самото си начало, новата 865 година бе изпълнена само с тревоги и много, много работа. Най-лошо стана в последните месеци. Борис напусна Плиска, преследвайки бунтовниците, писарят бе затрупан с работа. Участваше във военните съвети, помагаше при организацията на лагера, отговаряше и за кореспонденцията на княза. Задачите не спираха да валят една след друга и нямаше никакво време за почивка.
Писарят стана, протегна се и гърбът му изпука. Придърпа надолу новата си, специално поръчана кожена куртка и се подпря на края на масата. Събитията следваха едно след друго с невероятна скорост. Откак великият боил Иратаис и последователите му бяха атакували двореца, бе минал само месец и половина, но на него му се струваха като години.
След неуспешното нападение и последвалата битка под стените на Вътрешния град, Борис бе подгонил предателите. Предвождани от боила Варда, разнебитената армия на въстаниците побягна на юг, опитвайки се да се прегрупира и да събере нови подкрепления.
Никой не се присъедини към тях и те не посмяха да влязат в открито сражение. Вместо това поставяха капани, устройваха засади и нападаха с малки отряди, които бързо се оттегляха. Скрити между храстите, хората на Варда обсипваха бавно напредващата армия със стрели, крещейки към войниците, че са предатели, отрекли се от Бога на дедите си. Всеки, който се отделеше, рискуваше да бъде убит. Често изпращаните напред разузнавачи не се връщаха, а на следващата сутрин ги намираха надупчени със стрели или с прерязани гърла.
Въпреки това Варда отстъпваше. Засадите и клопките можеха да причинят дребни щети, но не и да разколебаят волята на княза. Армията на бунтовниците се обезверяваше и гладуваше, не ѝ достигаха храна и хора, които все по-често бягаха и идваха да се хвърлят с плач в краката на Борис, търсейки прошка.
Най-накрая, само преди два дни, близо до Филипополис, се бе състояла решителната битка. Варда нямаше на къде повече да отстъпва. Боилът се опита да намери брод през река Хеброс, но не успя и поиска преговори. Борис отказа и битката започна.
Князът раздели войските си на две, прати едната да обходи врага, под прикритието на ниските хълмове, с другата атакува фронтално. Бунтовниците бяха обкръжени. Отчаян, Варда се предаде, молейки милост за себе си и хората си, но молбите му останаха нечути. Князът заповяда да убият боила, хвърли войските си в атака и клането започна.
Бунтовниците падаха под копитата на връхлитащите ги конници и под остриетата на довчерашните си другари и скоро земята се осея с трупове. Някои се опитаха да се спасят, хвърляйки се в Хеброс, но и това не им помогна. Войниците на Борис ги преследваха дори във водите на реката, която скоро почервеня от кръв.
Всеки, който се бе опълчил срещу княза, трябваше да умре!
Благият до скоро владетел, който сломяваше враговете си на масата за преговори, а не на бойното поле, се бе превърнал в жесток военачалник, не познаващ милост!
Писарят взе парче пергамент от купчината на масата, опита се да го прочете, но не можа да се съсредоточи. Хвърли писмото, наметна перелината си и с широки крачки излезе от шатрата.