— Добро утро, Пьотър Сергеевич — каза Андрей. — Това са глупости. Вие пак хъркахте цяла нощ.
— Лъжеш. Наистина ли?
— Наистина.
— А ти свиркаше ли?
— Свирках, свирках — каза Андрей. — И още как. Само че без полза. Вие, щом се обърнете по гръб, веднага почвате да хъркате, а после вече всичко е безполезно. По-добре се връзвайте, за да лежите настрани през цялото време. Помните ли как се връзвахте миналата година?
— Помня — каза Пьотър Сергеевич. — Тогава бях по-млад. Сега няма да мога да заспя така. Ама че беда. Това е от нервите. Нали аз, Андрюша, по-рано, преди тези ебани реформи, никога не хърках. Е, ще измислим нещо.
— Какво още пишат? — попита Андрей, кимайки към вестника; преди Пьотър Сергеевич да започне да си спомня как е било преди реформите, на мислите му трябваше да бъде дадена някаква друга насока.
Местейки пръст по зеленикавия лист и ругаейки еднообразно, Пьотър Сергеевич почна да преразказва уводната статия, и Андрей, кимайки и задавайки въпроси, взе да обмисля плановете си за деня. Първо трябваше да закуси, а после трябваше да се отбие при Хан — при него имаше някаква мътна работа.
11
Ресторантът, дълго и тясно помещение с десетина неудобни масички, беше още празен, но вече миришеше на изгоряло, при това изглежда бе изгоряло нещо развалено. Андрей седна на обичайното си място до прозореца, с гръб към касата, и примижавайки от слънцето, погледна в менюто. Там имаше само пшенична каша, чай и азърбайджански коняк. Андрей улови с поглед келнера и утвърдително кимна. Келнерът показа с пръсти нещо малко, около сто грама, и въпросително се усмихна. Андрей завъртя отрицателно глава.
Горещата слънчева светлина падаше върху покривката, цялата в лепкави петна и трохи, и Андрей изведнъж си помисли, че за милиони лъчи това е истинска трагедия — да започнат пътя си от повърхността на слънцето, да прелетят през безкрайната пустота на космоса, да пробият многокилометровото небе — и всичко това само за да угаснат върху отвратителните останки от вчерашната супа. А нали спокойно можеше тези странично падащи през прозореца жълти стрели да притежават съзнание, надежда за по-добро бъдеще и разбиране на безпочвеността на тези надежди — тоест също като човека да имат на разположение всички необходими за страданието ингредиенти.
„Може би самият аз изглеждам на някого като също такава жълта стрела, паднала на покривката. А животът е просто мръсното стъкло, през което летя. И ето аз падам, падам, вече дявол знае колко години падам към масата пред чинията, а някой гледа менюто и чака закуската си…“
Андрей вдигна очи към телевизора в ъгъла и видя някакво трептящо лице, беззвучно отварящо уста пред три кафяви микрофона. После камерата се завъртя и показа двама души, които яростно се блъскаха пред другия микрофон, с безсрамен фройдизъм дърпайки се един друг за еднаквите червени вратовръзки.
Дойде келнерът и остави закуската на стола. Андрей погледна в алуминиевата чиния. Там имаше пшенична каша и разтопено парче масло, приличащо на малко слънце. На Андрей никак не му се искаше да яде, но си спомни, че следващия път ще попадне тук в най-добрия случай вечерта, и стоически започна да гълта топлата каша.
Появиха се първите посетители и ресторантът постепенно се изпълни с техните гласове — Андрей имаше усещането, че всъщност тишината си остана ненарушена, просто освен нея се появиха няколко привличащи вниманието дразнителя. Тишината приличаше на пшеничната каша в чинията му — също като нея беше гъста и тръпчива; тя деформираше гласовете, които на нейния фон звучаха отривисто и истерично. На съседната маса високо заговориха за снежния човек, когото някаква изкуфяла бабичка била видяла вчера. Андрей отначало се вслушваше в разговора, а после престана.
Срещу него седна румен белокос мъж в строг черен кител с малки сребърни кръстчета на реверите.
— Приятен апетит — каза той, усмихвайки се.
— Оставете — каза Андрей.
— Защо сте толкова мрачен? — учудено попита съседът.
— А вие защо сте толкова весел?
— Аз не съм весел — каза съседът, — аз съм радостен.
— Е, и аз също — каза Андрей — не съм мрачен, а замислен. Седя и размишлявам.
Като дояде кашата, той придърпа към себе си чашата с чай и се зае да разбърква захарта. Съседът продължаваше да се усмихва. Андрей помисли, че той отново ще заговори, и почна да върти лъжичката по-бързо.
— Да се мисли, а понякога и да се размишлява — каза съседът, правейки дирижиращо движение с ръка, — разбира се, е полезно, а в живота твърде често и необходимо. Но всичко зависи откъде този процес, така да се каже, води началото си.