— Какво — попита Андрей, — различни места ли има?
— Вие сега иронизирате, а такива, между другото, наистина има. Случва се понякога, че човек се мъчи сам да реши някакъв проблем, макар че той е решен още преди хиляди години. А той просто не знае за това. Или не разбира, че именно това е неговият проблем.
Андрей допи чая си.
— Може — каза той — това наистина да не е негов проблем.
— Всъщност всички ние имаме един и същ проблем. Само че гордостта и глупостта ни пречат да признаем това. Човек, дори да е много добър, винаги е слаб, ако е сам. Той се нуждае от опора, от нещо, което да направи съществуването му смислено. Той има нужда да вижда отблясък на висша хармония във всичко, което върши. Във всичко, което вижда наоколо ден след ден.
Той посочи с пръст към прозореца. Андрей погледна натам и видя гора, далеч зад която, на самия хоризонт, се издигаха в небето три огромни, кафяви от ръждата комини на някаква електростанция или завод — те бяха толкова широки, че повече приличаха на гигантски чаши. Андрей се засмя.
— Какво? — попита съседът.
— Знаете ли — каза Андрей, — сега си представих един огромен мужик с хармоника, висок до небето, но съвсем тъп и пиян. Той свири на хармониката си и пее някаква неприлична песен, вече много дълго време. А хармониката е цялата омазнена и блести. И когато долу виждат всичко това, го наричат отблясък на висша хармония.
Съседът леко се намръщи.
— Всичко това не е ново, знаете ли — каза той. — Йерархията на демиурзите, несъвършения уродлив свят и така нататък, ако ви интересува историческият паралел. С една дума, гностицизъм. Но нали той никога няма да ви направи щастлив, разбирате ли?
— Само това оставаше — каза Андрей, — такива страшни думи. А кое ще ме направи щастлив?
— Пътят към щастието е само един — тежко каза съседът и зачовърка с вилицата в чинията си, — да намериш смисъл във всичко това и да се подчиниш на великия замисъл. Чак тогава ще започне истинският живот.
Андрей искаше да попита на чий именно замисъл трябва да се подчини и на кой от замислите, но помисли, че в отговор на този въпрос събеседникът непременно ще му пъхне в ръката някаква брошура, и премълча.
— Може и да сте прав — каза той, ставайки от масата, — благодаря за беседата. Извинете, просто от сутринта съм в лошо настроение. Вие, виждам, сте много образован човек.
— Нали работата ми е такава — каза съседът. — Благодаря ви. А ето това вземете за спомен.
Съседът му подаде малка цветна книжка, на корицата на която бе нарисувано неправдоподобно розово ухо, в което влиташе сияеща — очевидно от отблясъка на висшата хармония — метална нота с две крилца, примерно дванайсети калибър. Андрей поблагодари, пъхна книжката в джоба си и тръгна към изхода.
Той нямаше закъде да закъснее, но все пак вървеше бързо, закачайки от време на време с извинения някой от множеството хора, обикалящи, както винаги по това време на деня, по тесните коридори. Те гледаха през прозорците, усмихваха се и на лицата им трептяха петна слънчева светлина. Кой знае защо имаше необичайно много млади, но надебелели жени в турски анцузи — около тях се въртяха мълчаливи деца, заети с безсистемно изучаване на заобикалящия ги свят. Понякога до тях се появяваха мъже с размъкнати потници; в ръцете си много от тях държаха бири.
Андрей усещаше, че настъпващият ден вече го е завъртял и го принуждава да мисли за много неща, които изобщо не го интересуват. Но нямаше какво да се прави — гласовете и звуците от околното пространство безпрепятствено проникваха в главата му и вътре почваха да се въртят като топчета в барабан за лотария, ставайки за известно време негови собствени мисли. Отначало всичко изпълваха носещите се от невидимите високоговорители инфернални частушки, после се наложи да мисли за някоя си Надежда, при която ще дойдат след отбой, после започнаха да предават прогнозата за времето и Андрей се загледа в преминаващите покрай него прозорци, зад които трябваше да се усили южният вятър. Няколко пъти той заобикаляше групички хора, наведени над походния олтар на поредния комарджия — най-много го учудваше това, че всички комарджии и асистентите им много си приличаха един на друг и дори се обясняваха с един и същ южен акцент, сякаш бяха особена народност, където от детството изучаваха изкуството да крият дунапреновото топче под мръсния нокът на палеца и да местят по картона трите преобърнати чашки. Минаха още няколко минути и Андрей накрая се спря пред вратата от жълтеникава пластмаса с цифрата „XV“ и драскотина, приличаща на обърната нагоре стрела.