Хан беше сам — той седеше до масата, сърбаше чай и гледаше през прозореца. Както обикновено, беше облечен с черен тренировъчен анцуг с надпис „Angels of California“, който винаги предизвикваше у Андрей леки съмнения по повод на калифорнийските ангели. Андрей забеляза още, че Хан отдавна не се беше бръснал и бе заприличал на Тосиро Мифуне, превъплъщаващ се в поредния образ — още повече, че поради примеса на монголоидна кръв очите му бяха също така дръпнати.
— Привет — каза Андрей.
— Привет. Затвори вратата.
— А ако се върнат съседите?
— Няма да се върнат — каза Хан.
Андрей затвори вратата и никелираната ключалка силно щракна. В него се мярна някакво лошо предчувствие — щракането на ключалката напомняше звука на дръпнат затвор на автомат. После собственият страх му се видя смешен.
— Сядай — каза Хан и кимна към мястото срещу него.
Андрей седна.
— Какво ново? — попита Хан.
— Нищо — каза Андрей. — Мислил ли си някога къде се дянаха последните пет години?
— Защо именно пет?
— Цифрата няма значение — каза Андрей. — Казвам „пет“, понеже лично аз помня себе си отпреди пет години точно същия, като сега. Също така се мотаех навсякъде, гледах настрани, мислех за същите неща. А ще минат още пет години, и ще бъде същото, разбираш ли?.. Какво ме гледаш толкова странно?
— Ей — каза Хан, — ела на себе си.
— Че аз като че ли съм на себе си.
Хан поклати глава.
— Кажи ми бързо — проговори той, — какво е жълтата стрела?
Андрей учудено вдигна очи.
— Да, странно — каза той. — Днес в ресторанта си мислех тъкмо за жълти стрели. По-точно, не за жълти стрели, а така. За живота. Знаеш ли, там покривката беше мръсна, а върху нея падаше светлина. Помислих си…
— Я стани.
— Защо?
— Стани, стани — повтори Хан и излезе иззад масата. Андрей се вдигна на крака, и Хан доста грубо го хвана за яката и го раздруса няколко пъти.
— Спомни си — каза той, — защо дойде тук?
— Дръпни си ръцете — каза Андрей, — ти да не се побърка? Минах просто така.
— Къде се намираме ние? Какво чуваш сега? — Андрей отскубна ръцете му от якето си, намръщи се в недоумение и изведнъж разбра, че чува ритмично повтарящо се тракане на стомана в стомана, тракане, което и преди това се чуваше през цялото време, но не стигаше до съзнанието му.
— Какво е това — жълтата стрела? — повтори Хан. — Къде сме ние? — Той обърна Андрей към прозореца и Андрей видя короните на дърветата, носещи се с бясна скорост зад стъклото отляво надясно.
— Е?
— Чакай — каза Андрей. — Чакай. — Той се хвана за главата и седна на дивана. — Спомних си — каза той. — „Жълтата стрела“ — това е влакът, който пътува към разрушения мост. Влакът, в който пътуваме ние.
10
— Сега помниш ли какво ти беше преди? — попита Хан.
— Вече не — каза Андрей. — Само в общи черти. Сякаш нямаше нищо особено. Знаех как се казвам, от кое купе съм — също. Но сякаш това изобщо не бях аз. Чувствах се много странно — сякаш имаше разлика в какъв вагон пътувам. Сякаш във всичко наоколо щеше да се появи повече смисъл, ако покривката в ресторанта беше чиста. Или ако по телевизията показваха други физиономии, разбираш ли?
— Можеш да не обясняваш — каза Хан. — Ти просто за известно време си станал пътник.
Андрей обърна гръб на прозореца и погледна стената на платформата, където имаше панел с два прашни циферблата и надпис „да се проверява на всеки…“ (нататък имаше празно място).
— Аз и сега съм пътник — каза той. — И ти също.
— Нормалният пътник — каза Хан — никога не разглежда себе си като пътник. И затова ако ти знаеш, че си пътник, значи вече не си. На тях никога няма да им дойде в главата, че от този влак може да се слезе. За тях просто нищо друго, освен влака, не съществува.
— За нас също няма нищо друго освен влака — мрачно каза Андрей. — Ако, разбира се, не лъжем сами себе си.
Хан се усмихна.
— Да лъжем сами себе си — бавно повтори той. — Ако ние не лъжем сами себе си, непременно ще ни излъжат други. И изобщо, да успееш да излъжеш това, което наричаш „самия себе си“, е много голямо постижение, тъй като обикновено става обратното — то излъгва нас. А има ли нещо друго освен нашия влак или не, въобще не е важно. Важно е това, че може да се живее, сякаш това друго нещо го има. Сякаш наистина може да се слезе от влака. В това е цялата разлика. Но ако ти опиташ да обясниш тази разлика на някого от пътниците, той едва ли ще те разбере.
— Ти опитвал ли си?
— Опитвал съм. Те не разбират дори това, че пътуват във влак.