— Получава се някаква идиотщина — каза Андрей. — Пътниците не разбират, че пътуват във влак. Само да те чуе някой.
— Та те наистина не го разбират. Как те могат да разберат това, което бездруго знаят отлично? Те дори са престанали да чуват тракането на колелата.
— Да — каза Андрей, — това е вярно. — Почувствах го върху себе си. Като влязох в ресторанта, си помислих — колко тихо е, когато няма никой.
— Именно. Тихо-тихо. Дори се чува как звънти лъжичката в чашата. Запомни, когато човек престане да чува тракането на колелата и е съгласен да пътува нататък, той се превръща в пътник.
— Нас никой не ни пита — каза Андрей — съгласни ли сме или не. Ние дори не помним как сме попаднали тук. Ние просто пътуваме, и това е. Нищо друго не ни остава.
— Остава най-сложното в живота. Да пътуваме във влака и да не бъдем пътници — каза Хан.
Вратата на вагона се отвори и влезе кондукторът. Андрей позна съседа си по маса в ресторанта — само че сега той беше с фуражка, а кителът му с петлици, върху които блестяха някакви скръстени чукчета или сгъваеми инструменти, бе разкопчан на издутия му корем и отдолу се виждаше плетена малиновочервена жилетка, облечена върху черната униформена риза. Той разсеяно въртеше около дланта си синджирче със символа на своята длъжност — ключа, малък никелиран цилиндър с кръстообразна дръжка, който се използваше в качеството на бокс при общуване с пияни пътници или за отваряне на бутилки. Кондукторът също позна Андрей, усмихна се широко и допря три събрани пръста до козирката.
— Какво се зъби тоя? — попита Хан, когато кондукторът се скри във вагона.
— Нищо. Разговорихме се с него на масата. А какво да правя, ако това се случи отново?
— Кое? — попита Хан. — За кондуктора ли говориш?
— Не. Ако отново стана пътник.
— Трябва просто да престанеш да си такъв, и край. Това понякога се случва с всички нас.
— Какво значи „с всички нас“? Ние тук много ли сме, а?
— Мисля, че да — каза Хан. — Би трябвало да сме много, само че не се познаваме. По-рано наистина бяхме много.
— Кажи, а от кого си узнал всичко това за пръв път?
— Не знам — каза Хан, — не съм ги виждал.
— Как така? Как си могъл да узнаеш нещо от хора, които не си виждал?
— Ето така — каза Хан и Андрей разбра, че той няма намерение да развива тази тема нататък.
— А къде са те сега? — попита той.
— Мисля, че са там — каза Хан и кимна към прозореца, зад който плаваше безкрайно поле, обрасло с трева, по която като по вода бягаха вълни от вятъра.
— Умрели ли са?
— Те са слезли. Веднъж през нощта, когато влакът спрял, отворили вратата и слезли.
— Според мен бъркаш нещо — каза Андрей. — „Жълтата стрела“ не спира никога. Всички знаят това.
— Слушай — каза Хан, — опомни се. Пътниците не знаят как се нарича влака, в който пътуват. Те дори не знаят, че са пътници. Че какво изобщо могат да знаят те?
9
Веднага след като Андрей отвори вратата, той разбра, че в неговия вагон се е случило нещо. На входа на едно от купетата стояха няколко души с тъмни костюми; плачеше възрастна жена с черен шал. Радиото не работеше, но пък от купето, където живееше Авел, се носеше тягостна музика: свиреше малък касетофон. Андрей влезе в купето си.
— Какво се е случило? — попита той Пьотър Сергеевич.
— Соскин умря — каза Пьотър Сергеевич, оставяйки настрани книгата си. — Сега е погребението.
— Кога е умрял?
— Вчера през нощта. Сега при Авел ще настанят някой от чакащите.
— Значи затова е бил такъв мрачен — каза Андрей и погледна книгата, която четеше Пьотър Сергеевич. Това беше Пастернак, „На ранните влакове“.
— Да — каза Пьотър Сергеевич, — вярно. Не му се уреди работата. Той искаше да пресели тук брат си. Нали знаеш, един черногъз се закачи някъде, а после доведе всичките свои хора. А бригадирът погледна документите му и казва — той и сега пътува в купе, а при нас в общите вагони и запазените места е пълно с чакащи. Макар хич да не ми се вярва, че ще сложат тук някой със запазено място. Просто Авел е бутнал малко. Или не на когото трябва — и са го пратили да пасе.
Андрей си спомни, че така и не си купи цигари.
— За какво е книгата? — попита той.
— Просто така — отвърна Пьотър Сергеевич. — За живота.
Той отново потъна в четене. Андрей излезе в коридора. От купето вече изнасяха тялото и той спря до прозореца — не бе прието да се блъска покрай скърбящите. Впрочем процедурата обикновено не продължаваше дълго.
От отворената врата се показа бледият профил на починалия над края на оргалитовия лист, носен от двама кондуктори. Оргалитовият лист, който се използваше специално за случая, беше боядисан от двете страни с червена боя, ограден по края с черна ивица и най-много от всичко приличаше на траурно знаме, тъй че беше голяма загадка защо сред народа го наричаха подстаканник [подложка за чаша].