— Според мен не е отишъл някъде далеч — тросна се Ортанс обидено. — Какво падение! Сигурно съвсем се е оплел и не знае как да оправи нещата! — тя въздъхна намусено, пусна обратно в чинията картофчето, което се готвеше да лапне, и попита майка си: — Горката мама, сега какво смяташ да правиш?
Жозефин изпита облекчение от съчувствието на по-голямата си дъщеря. Искаше й се Ортанс да продължи да говори и да я утеши, но се сепна — тя беше тази, която трябваше да я прегърне. Протегна се през масата и погали Ортанс по ръката.
— Горката мама, горката мама… — въздъхна Ортанс.
— Скарахте ли се? — попита Зое, ококорила ужасени очи.
— Не, скъпа моя, решението взехме двамата като възрастни и отговорни хора, каквито сме. На татко му е много мъчно, защото татко ви обича, много, много ви обича. Недей да си мислиш, че той е виновен. Един ден, когато пораснеш, ще разбереш, че в живота не може винаги да става това, което ти се иска. В някои случай се налага да търпиш, вместо да вземаш решения. В последно време татко бе принуден да изтърпи много неприятни неща и предпочете да се махне, да се поразсее, вместо да ни налага да споделяме неговите тревоги. Когато пак си намери работа, ще ви разкаже за всичко, което му се е струпало…
— И тогава ще се върне, нали, мамо, ще се върне?
— Не говори глупости, Зое — прекъсна я Ортанс. — Татко си е отишъл, точка, край. И няма да се върне, ако искаш да знаеш моето мнение. Аз обаче не мога да си обясня… Та тя е просто уличница!
Беше изплюла думата с отвращение и Жозефин разбра, че дъщеря й знае. Знае за връзката на баща си. Сигурно е разбрала доста преди тя да разбере. Изкуши се да поговори с нея, но не го стори заради Зое.
— Единственият проблем е, че сега наистина ще сме бедни… Надявам се, че поне ще ни даде пари. Длъжен е да го направи, нали?
— Виж, Ортанс… Не сме говорили за това. — И млъкна, съзнавайки, че Зое не трябва да слуша повече. — По-добре си издухай носа, скъпа, и иди да си плиснеш малко вода на очите — обърна се тя към нея, вдигна я от скута си и я побутна вън от кухнята.
Зое с подсмърчане затътри крака.
— Как разбра? — обърна се Жозефин към Ортанс.
— Какво да съм разбрала?
— За онази… жена.
— О, мамо… Всички в квартала знаят! Беше ми неудобно заради теб! Чудех се как може да си толкова сляпа…
— Знаех, но си затварях устата…
Не беше вярно. Научи го едва снощи от съседката Шърли, която живееше на тяхната площадка и която й сервира същите аргументи като дъщеря й: „Жозефин, крайно време е да отвориш очи и да кажеш майната му! Изневерява ти и ти нехаеш! Събуди се! Дори продавачката в хлебарницата едва се въздържаше да не ти се изсмее, докато ти подаваше франзелата!“
— Кой ти каза? — настоя Жозефин.
Погледът, който й хвърли Ортанс, направо я вледени. Студен, изпълнен с презрение поглед на жена, която знае, към другата, заблудената, поглед на изпечена куртизанка към тъпа наивница.
— Клета моя мамо, отвори очи. Я се виж как си облечена, как си сресана. Ужасно си се занемарила. Нищо чудно, че е отишъл при друга! Крайно време е да излезеш от средновековието и да заживееш в настоящето.
Същият глас, същият високомерен непукизъм, същите аргументи като на баща й. Жозефин затвори очи, запуши уши и кресна:
— Ортанс, забранявам ти да ми говориш с този тон… Ако от известно време успяваме да преживеем, то е само благодарение на мен и на моето средновековие! Не ме интересува дали ти харесва, или не. Забранявам ти да ме гледаш с този поглед. Аз съм ти майка, не го забравяй нито за миг, твоята майка! И е редно… Не е редно… Длъжна си да ме уважаваш.
Започна да пелтечи, беше направо смешна. Друг, нов страх я стисна за гърлото — нямаше да успее да отгледа дъщерите си, защото й липсваше авторитет, нещата щяха да излязат от контрол.
Отвори очи и видя Ортанс да я наблюдава с любопитство, сякаш я виждаше за първи път, и образът, който видя в учудения поглед на дъщеря си, никак не я успокои. Ужасно се засрами, задето си изпусна нервите. Не бива да смесва всичко, си каза, сега, след като остава единствената им опора, трябва да им служи за пример.
— Съжалявам, скъпа.
— Няма нищо, мамо, няма нищо. Уморена си, изнервена. Иди си полегни, ще се почувстваш по-добре…
— Благодаря, скъпа, благодаря… Ще отида да видя какво прави Зое.
След като се наобядваха, момичетата отново отидоха на училище и Жозефин почука на вратата на съседката Шърли. Самотата вече започваше да й тежи.