Беранжер сви рамене. Скъсването с Марк така или иначе беше достатъчно болезнено, щеше й се поне да си спести стреличките на публичното унижение.
— Ще стана за посмешище…
— Само трябва да си даваш вид, че не ти пука, и ще те оставят на мира. Толкова добре умееш да се правиш на лоша, скъпа. За теб няма да представлява кой знае какво усилие!
— Не те ли е срам да ми говориш така?
— Не, защото не можеш да ме накараш да сбъркам самолюбието с любовта. Ти си обидена, но не си наранена…
Беранжер смачка изчегъртаната среда на хляба, разплеска я с нервно движение и я занавива на дълго змийче, което почерняваше и се гърчеше по бялата покривка. После вдигна внезапно глава и хвърли поглед на ранена женска към приятелката си, която се беше навела да извади от чантата си звънящия телефон.
Беранжер беше раздвоена: дали да оплаква съдбата си, или да отвърне на удара. Ирис върна обратно в чантата телефона, който беше престанал да звъни, и я изгледа иронично. Беранжер взе решение в полза на ответния удар. Идвайки на днешния обяд, си беше дала дума да запази тайната, да предпази приятелката си от упорития слух, който се носеше из Париж, но Ирис я оскърби с такава лекота, с такова презрение, че не й остави избор — налагаше се да нанесе удар. Реванш, реванш, зовеше цялото й същество. В края на краищата, каза си тя, за да си го наложи окончателно, по-добре да го чуе от мен, цял Париж говори, само тя единствена не знае.
Ирис не за първи път я нараняваше. Може да се каже, че това се случваше все по-често. Беранжер повече не можеше да понася жестокостта, примесена с равнодушие, с която Ирис безцеремонно й разкриваше неприятни за нея истини, все едно беше някаква тъпачка, на която налива в главата таблицата за умножение. Бе загубила любовника си, ясно, отегчаваше се в компанията на съпруга си, неприятно, но факт, умираше за клюки и злословия, да, но не искаше да се остави да бъде тормозена безнаказано. Все пак реши да отложи момента, в който щеше да пусне първата стрела, облакъти се на масата, подпря брадичка върху събраните си длани и отбеляза с широка усмивка:
— Това, което каза току-що, не беше много любезно.
— Не особено мило, но затова пък абсолютно вярно, не съм ли права? Предпочиташ да се преструвам, да те лъжа или, още по-лошо, да те съжалявам?
Говореше монотонно, уморено. Беранжер атакува с лицемерно благодушие:
— Не всички имаме красиви, умни и богати съпрузи като твоя! Ако Жак беше като Филип, и през ум нямаше да ми мине мисълта да кръшкам. Щях да съм вярна, добра, красива… И сдържана!
— Сдържаността не поражда желание и ти би трябвало да го знаеш. Това са две абсолютно различни понятия. Жената може да е сдържана със съпруга си и пламенна с любовника…
— Защото… ти имаш любовник?
Смаяна от отговора на Ирис, Беранжер неволно й зададе груб и прям въпрос. Ирис я погледна изненадана. Беше свикнала на повече финес от страна на Беранжер. Толкова се шокира, че неволно се дръпна назад на стола си и отговори, без да се замисли:
— А защо не?
Беранжер се наведе напред и прикова в Ирис пламнал от любопитство поглед. Крайчетата на устните й потрепваха от готовност за вкусване на божествената клюка. Ирис я изгледа и мимоходом отбеляза, че устата й е изкривена наляво. Публична тайна е, че всяка жена съди безмилостно външния вид на другата жена, та била тя и приятелка. Нищо не й убягва и тя се опитва да долови у другата издайническите признаци на застаряването. Ирис открай време смяташе, че това е най-здравият цимент на женското приятелство: на колко години е? По-млада или по-стара? С колко? Тези тайни пресмятания, светкавично направени и проверени между две хапки, между две думи, водеха до успокояване или, напротив, до вкисване, до таен сговор и безмълвна женска солидарност.
— Да не си ходила да ти уголемят устните?
— Не… Но хайде де, кажи ми… Кажи ми…
Беранжер не можеше да чака повече, тя умоляваше, едва ли не потрепваше с крак от нетърпение, сякаш с вида си казваше: аз съм най-близката ти приятелка, длъжна си да кажеш първо на мен. Ирис се почувства леко отвратена от толкова явно афишираната припряност и се опита да разсее неприятното чувство, да мисли за нещо друго. Погледът й отново се спря на леко набъбналата в едното ъгълче извивка на устните на Беранжер.
— Тогава какво е това, дето така ти надига единия край? — тя докосна с пръст устата на Беранжер отляво и потупа леката подутина. Беранжер нервно тръсна глава. — Наистина изглежда странно. Ето тук устната ти е подпухнала. Да не би любопитството да е причина за деформираната ти уста… Толкова ли се отегчаваш, че преследваш и най-дребната клюка, за да задоволиш апетита си?