Ирис стисна ръце на гърдите си в очакване.
— Пригответе ми сметката — обърна се тя към сервитьора, който минаваше покрай тяхната маса.
Щеше да плати и за двете, величествена и великодушна. Харесваше й ледената елегантност на Андре Шение, който на път към ешафода подгъва страницата на книгата, която чете.
Плати сметката и продължи да чака.
Беранжер не можеше да си намери място от неудобство. Да можеше някак да си върне думите обратно. Мразеше се, защото не беше устояла на желанието да клюкарства. Удоволствието й се оказа мимолетно, за сметка на това предвиждаше, че ще трябва доста време, докато се заличат нанесените поразии. Но беше по-силно от нея — трябваше да хвърли отровата си. Да върши лошотии й се отразяваше добре. Понякога си даваше дума да се въздържа, да не злослови, случваше се да устои и да укроти езика си. Можеше да измери по часовник времето, през което успяваше да се съпротивлява. Както гмуркалите без кислороден апарат. Постижението не беше впечатляващо.
— О, Ирис, толкова съжалявам… Не трябваше да споменавам… Яд ме е на себе си.
— Не мислиш ли, че е малко късно? — отвърна Ирис с леден тон, поглеждайки часовника си. — Съжалявам, но ако продължаваш да играеш на роман с продължения, няма да мога да те изчакам до края.
— Ами ще ти кажа… Говори се, че излиза с един… един… — Беранжер я гледаше отчаяна. — Един… един…
— Беранжер, стига заеква! Какво един?
— Един млад адвокат, който работи при него… — изстреля Беранжер.
Двете помълчаха, после Ирис изгледа Беранжер.
— Оригинално — заяви тя с тон, който й се щеше да звучи неутрално. — Не съм очаквала подобно нещо… Признателна съм ти, благодарение на теб няма да изглеждам толкова глупава и неосведомена.
Тя стана, взе си чантата, сложи си фините розови ръкавици, прилежно ги нагласи на всеки пръст, сякаш тези действия бележеха етапи от размислите й, и изведнъж, припомняйки си кой й ги беше подарил, ги свали и ги остави на масата пред Беранжер.
И си тръгна.
Не беше забравила нито мястото, нито номера, на който паркира. Отиде до колата си, отвори вратата и се намести на седалката. Поседя така известно време. С изпънати рамене, резултат от доброто й възпитание, скована от гордост, неподвижна, но поразена от болката, която все още не изпитваше, но вече долавяше, защото беше неизбежна. Не страдаше — беше объркана. Разпиляна на хиляди парченца, сякаш вътре в нея беше избухнала бомба. Остана така десетина минути, без да помръдне. Без да мисли. Безчувствена. Не знаеше как да приеме новината, какво точно изпитва. След десет минута усета с изненада как ноздрите й потръпнаха, устните й затрепериха и очите й се насълзиха. Обърса ги, подсмръкна и пъхна ключа в контакта.
Марсел Гробз протегна ръка и притегли любовницата си, която се беше извъртяла със силно движение на таза и демонстративно му беше обърнала гръб.
— Стига, душко, престани да се мусиш. Много добре знаеш, че това ме разстройва.
— Говоря ти за нещо суперважно, а ти изобщо не ме слушаш.
— Напротив… напротив… Хайде, ела. Обещавам, че ще те слушам.
Жозиан Ламбер се отпусна и долепи розово-лилавия си дантелен пеньоар до внушителните телеса на любовника си. Едрият му корем преливаше върху бедрата, рижави косми се къдреха на гърдите му, а плешивата му глава беше обрамчена с рижаворусолява коса. Не можеше да се каже, че Марсел е млад, но живите му яркосини очи с остър поглед го подмладяваха. „Оченцата ти са като на двайсетгодишен“ — припяваше му Жозиан на уше след любовните му подвизи.
— Мръдни се, заемаш цялото място. Надебелял си, налепил си сланинки навсякъде! — сгълча го тя и го щипна по кръста.
— Имам прекалено много делови обеди в момента. Времената са тежки. Трябва да убеждаваш, а за да убеждаваш, трябва да приспиваш недоверието на отсрещния, да го храниш и поиш и… пак да го храниш и поиш!
— Добре! Ще ти налея едно питие, а ти ме слушай.
— Остани до мен, душко, слушам те. Казвай!
— Добре тогава…
Беше смъкнала чаршафа точно под едрите си бели гърди с фини виолетови венички и Марсел едва отлепяше поглед от двете полукълба, които допреди малко лакомо бе смукал.
— Трябва да вземеш Шавал, да го натовариш с отговорности и да му гласуваш доверие.
— Брюно Шавал ли?
— Да.
— А защо? Да не си влюбена в него?
Жозиан Ламбер прихна и брадичката й потъна в тройната гуша, която се разтресе като желе. Дълбокият й дрезгав смях го влудяваше.