Повдигна капака на кофичката за лед, деликатно извади две кубчета, пусна ги в чашата и си наля бяло мартини. Наведе се да вдигне от мокета бял конец, изправи се, вдигна чашата и леко примлясна от удоволствие.
Всяка сутрин играеше шах. Всяка сутрин следваше все същия график. Ставане от сън в седем заедно с децата, закуска с препечени филийки пълнозърнест хляб и конфитюр от праскови натюр, без грам добавена захар; солено краве масло и прясно изцеден портокалов сок. След това идваше ред на трийсетминутна гимнастика, упражнения за гърба, за коремните и гръдните мускули, бедрата. Четене на вестници, които момичетата се редуваха да купуват и да му носят, преди да тръгнат за училище, внимателно проучване на обявите за работа, изпращане на професионална автобиография, ако някоя му се стореше интересна, душ, бръснене с класическа самобръсначка и сапун, който обилно покрива четката с пяна, избор на дрехи за деня и накрая партия шах.
Най-трудният момент беше изборът на дрехи. Чудеше се как да се облече. Като за уикенд, небрежно елегантно или с костюм? Един ден, след като набързо си беше навлякъл анцуга, Ортанс, по-голямата му дъщеря, го попита: „Татко, не ходиш ли на работа? В отпуск ли си? По ми харесва, когато си красив, с хубаво сако, хубава риза и вратовръзка. Друг път не идвай да ме вземаш от училище по анцуг.“ След което поомекна, защото дотогава не му беше говорила с този тон и той беше пребледнял… Момичето продължи: „Казвам ти го заради теб самия, татенце, защото искам да бъдеш най-красивият татко на света.“
Права беше Ортанс, хората го гледаха с други очи, когато беше добре облечен.
След партията шах се заемаше с поливането на цветята в саксиите, закачени за перваза на балкона, чистеше сухите листа, орязваше старите вейки, обръщаше с лъжица пръстта и слагаше тор, ако преценеше, че растението има нужда. Нещо го безпокоеше бялата камелия. Той й говореше, отделяше й повече време и грижи, бършеше прахта лист по лист.
От една година насам всяка сутрин се повтаряше едно и също.
Днес сутринта обаче беше допуснал леко закъснение в обичайното разписание. Шахматната партия се оказа твърде оспорвана, наложи се много да внимава, за да не се отпусне, което е трудна работа, когато човек няма с какво да си запълва времето. Главното е да не губи усещането за време и да внимава да не се разпилява. „Стегни се, Тонио — каза си, — стегни се. Не се оставяй на течението, вземи се в ръце.“
Беше придобил навика да си говори на глас и смръщи вежди, чувайки се как си отправя забележки. За да навакса забавянето, реши да прескочи заниманието с растенията.
Мина край кухнята, където жена му белеше картофи. Виждаше само гърба й и отново си отбеляза наум, че натежава. Наедряла беше в ханша.
Преди време, когато се нанесоха да живеят в този блок в едно от близките парижки предградия, тя беше висока и слаба, без грам тлъстинка.
Когато дойдоха да живеят тук, момичетата едва стигаха до кухненската мивка…
Когато дойдоха да живеят тук…
Беше друго време. Той повдигаше пуловера й, слагаше ръце на гърдите й, пошепваше: „Скъпа“, докато тя не се предадеше и не запретнеше покривката на леглото, за да не се намачка. В неделя готвеше. Момичетата също искаха да получат ножове: „Да помагаме на мама“, или да им разрешат да оближат останалото по дъното на тенджерите: „Да ги оберем с език.“ Двамата ги наблюдаваха с умиление. На два-три месеца ги мереха и отбелязваха с молив на стената колко са пораснали; виждаха се черните чертички и датите срещу двете имена: Ортанс и Зое. Безкрайна тъга го връхлиташе всеки път, когато се облягаше на касата на кухненската врата. Чувство за нещо непоправимо, спомен за времето, когато животът е бил благосклонен към него. Никога не му се случваше, когато минаваше покрай спалнята или дневната, а само тук, в тази кухня, която навремето бе представлявала гнездо на щастието. Топло, спокойно, дъхаво гнездо. Парата, която се виеше над тенджерите, съхнещите кърпи на дръжката на фурната, топящият се на парна баня шоколад и момичетата, които чупеха орехите. Децата топяха в шоколада връхчетата на пръстите си и ги размахваха, правеха си мустаци и ги облизваха, а парата рисуваше по прозорците седефени фестони и той си представяше, че е татко ескимос, който живее в иглу на Северния полюс.
Едно време… Щастието живееше тук — стабилно, вдъхващо увереност.
На масата лежеше отворена книга от Жорж Дюби. Наведе се да прочете заглавието: „Рицарят, дамата и духовникът“. Жозефин работеше на кухненската маса. Сега живееха благодарение на онова, което навремето беше само нейно занимание. Тя работеше в НЦНИ — Националния център за научни изследвания, изучаваше по-специално живота на жените през XII век! По онова време той не можеше да се стърпи и се шегуваше с нейните научни изследвания, говореше за тях със снизхождение: „Жена ми е пристрастена към историята, но само към историята на XII век! Ха! Ха! Ха!…“ Намираше го за претенциозно. „Скъпа, не може да се каже, че XII век звучи секси“ — заявяваше той и я пощипваше отзад. „Но именно тогава Франция е навлязла в модерните времена, това е епохата на оживената търговия, паричната размяна, градовете са си извоювали статут на независими.“