— Нали няма да забравите да ми ги изпратите — напомни Ирис, преди да отиде да се преоблече.
Тримата се събраха в просторната гримьорна.
— Уф! Адски е уморително да си модел — въздъхна Ортанс. Колко време висяхме тук! Даваш ли си сметка, киснеш тука цели пет часа! Пет часа позираш, усмихваш се, трепериш да не би някой косъм от прическата ти да се размести. Това не е работа за мен!
— И за мен не е — присъедини се към нея Гари. — На всичко отгоре те пудрят, брр!
— Аз пък обожавам тези неща! Глезят те, правят те красива, красива, много красива… — заяви Ирис и се протегна. — Във всеки случай поздравления за покупките, скъпа, бяха върхът.
Върнаха се в студиото, където осветителите гасяха прожекторите, прибираха кабелите и подреждаха нещата си. Ирис извика настрана редакторката и фотографа и ги покани в хотел „Рафаел“.
— Обожавам бара на хотела. Ще дойдете с нас, нали — обърна се тя към Гари и Ортанс.
Девойката си погледна часовника и предупреди, че нямало да се заседават, трябвало да се прибират в Курбвоа.
Компанията пое към хотела. Редакторката предупреди фотографа:
— Не си прибирай нещата, снимай това момче, толкова е красиво, че дъхът ти спира.
В бара на хотела Ирис поръча бутилка шампанско. Гари помоли за една кока-кола — беше дошъл със скутера на един приятел, и Ортанс си поръча същото — имаше да довършва нещо вечерта. Фотографът и журналистката едва отпиха. Ирис изпи почти сама цялата бутилка. Говореше, без да спре, смееше се, полюшваше крак, подрънкваше с гривните си. Хвана Гари за врата и го притисна към себе си. За малко да паднат, но той я прегърна, за да я задържи. Всички се разсмяха. Фотографът снимаше. Неочаквано Ирис започна да прави разни физиономии, да се преструва на клоун, на кармелитка, на звезда от нямото кино, а фотографът щракаше, без да спира. Тя се смееше все по-звънливо и си ръкопляскаше след всяка нова гримаса.
— Страхотно се забавляваме! — обяви тя и пресуши чашата си.
Ортанс я погледна изненадана. Не беше виждала досега леля си в такава светлина. Наведе се към нея и прошепна:
— Внимавай, много пиеш!
— Хайде сега! Не може ли да се забавлявам от време на време! — обърна се тя към журналистката, която я наблюдаваше учудена. — Представа нямаш какво е писането. Да седиш сама часове наред пред екрана на компютъра с чаша изстинало кафе, да търсиш някоя дума, да ти се пръска главата, да те боли гърбът, затова, когато може да се забавляваш, давай до дупка.
Ортанс се извърна, смутена от приказките на леля си. Погледна към Гари и с очи му даде знак: „Да изчезваме.“ Той кимна и стана.
— Трябва да тръгваме. Жозефин ни чака. Не искам да се притеснява.
Взеха си довиждане и излязоха от бара. На улицата Гари прокара ръка през косата си и заяви:
— Леля ти, ега ти жената! Как се натряска! Не спря да ме опипва.
— Пи прекалено много! Забрави.
Ортанс прегърна Гари през кръста и той потегли. За пръв път в живота си Ортанс изпита съжаление към някого. Не можеше да определи точно чувството, надигнало се в нея като хладка вълна, от която леко й се гадеше. Беше изпитала срам заради Ирис, съжаление към нея. Никога повече нямаше да може да я погледне със същите очи, както преди. Отсега нататък винаги щеше да я вижда как се е изтегнала на червеното канапе на бара в „Рафаел“, как придърпва Гари към себе се, как го прегръща или как пресушава чашата с шампанско, сякаш умира от жажда. Стана й тъжно — тази вечер беше загубила своята добра фея и съмишленичка. Почувства се самота. Не се сдържа да не си каже: „За щастие мама не видя грозната сцена! Никак нямаше да й хареса. Тя никога не би постъпила така. Но така или иначе, написала й е книгата. Тя самата. Без дума да обели. И не говори за това, не вдига шум, не се излага пред хората… Никога нямаше да повярвам, че Ирис е способна на такава постъпка“ — разсъждаваше Ортанс, притиснала се към Гари. После в ума й внезапно проблесна: „Надявам се, че не е отстъпила авторските права на Ирис!“ Щеше да е напълно в нейния стил. Как да разбере? Към кого да се обърне? Как да прибере парите? Тези въпроси не й даваха мира, докато не й хрумна гениална идея, поне така й се стори…
Три седмици по-късно, докато чакаше реда си в козметичния салон за седмичното почистване на кожата и масаж, Анриет Гробз взе един вестник от купчината на масичката пред нея. Грабна го и зърна името на дъщеря си Ирис на първа страница. Вярно, радваше се на литературните лаври на дъщеря си и се фукаше, но никак не й бе по сърце непрекъснатата й поява в медиите. „Прекалено много говорят за теб, мила моя, това афиширане не е хубаво!“