Прелисти го, откри статията, посветена на Ирис, сложи си очилата и зачете. Заглавието гласеше: „Авторката на «Смирената кралица» в прегръдките на своя паж“, а отдолу беше изведено в подзаглавие: „На четирийсет и шест години Ирис Дюпен чупи рекорда на Деми Мур и показва новата си любов, седемнайсетгодишен младеж.“ За доказателство бяха изтипосали снимките на Ирис с красив юноша с тъмнокестеняви къдрици и ослепителна усмивка, тъмнозелени очи и бронзов тен. „Изумително красиво момче!“ — отсече Анриет Гробз. Поредица от снимки показваше как Ирис го е прегърнала през кръста, притиснала го е до себе си, сгушила се е на гърдите му, отметнала е глава на шията му със затворени очи…
Анриет рязко затвори вестника, усети как кръвта нахлува в главата й, а страните й пламват. Огледа се да не би някой да забележи смущението й, и се втурна навън. Шофьорът й го нямаше. Звънна на мобилния и му заповяда да дойде да я вземе. Пусна телефона в чантата си и в същия миг зърна будката за вестници — на първа страница видя дъщеря си в прегръдките на прекрасния Адонис!
Едва не припадна, бързо се шмугна в колата и се свлече на задната седалка, без да чака Жил да й отвори вратата.
— Видяхте ли дъщеря си, госпожо? — попита той, широко усмихнат. — Има я навсякъде. Сигурно много се гордеете с нея!
— Нито дума повече, Жил, защото ще припадна! Като стигнем вкъщи, идете да изкупите този парцал от всички околни будки, не желая никой в квартала да го види.
— Според мен ползата няма да е голяма, госпожо. Нали знаете, новините бързо се разпространяват!
— Млъкнете и направете каквото ви казах.
Мигрената я стисна като в менгеме и тя светкавично хлътна във входа на сградата, избягвайки погледа на портиерката.
Жозефин беше отишла да купи франзела. Използва да се обади на Лука по телефона. Децата запълваха цялото й време. Виждаха се само следобедите, когато момичетата бяха на училище. Той живееше в просторно студио в Аниер. На последния етаж на модерна сграда с тераса с изглед към Париж. Вече не ходеше в библиотеката, отиваше при него в дома му. Той дърпаше пердетата и настъпваше нощ.
— Мисля за вас — каза тя тихо в слушалката.
Продавачката не я изпускаше от очи. „Възможно ли е да се досеща, че говоря на мъжа, когото обичам, с когото прекарвам следобедите си в леглото?“ — запита се Жо, уловила погледа й на невестулка.
— Къде сте?
— В хлебарницата. Гари омете две франзели, като се прибра от училище.
— Утре ще ви предложа чай със сладки. Обичате ли сладки?
Жозефин примижа от удоволствие и се размечта, но се стресна от гласа на продавачката, която й заповяда да си вземе франзелата и да не пречи на следващия клиент.
— Нямам търпение вече да е утре — продължи Жозефин, когато излезе на улицата. — Знаете ли, от известно време дните ми се превърнаха в нощи.
— Аз съм едновременно слънцето и луната, за мен е голяма чест…
Тя се усмихна, вдигна глава и погледът й попадна на снимките на сестра й, изпълнили витрината на будката.
— Боже, Лука, ако знаехте какво виждам!
— Какво — изсмя се той.
— О, не! Изобщо не ми е до смях. Ще ви звънна пак…
Тя се втурна към будката, купи вестника и го прочете, докато се качваше по стълбите към апартамента си.
Жозиан и Марсел бяха канени на вечеря у Жинет и Рьоне, когато дъщеря им Силвия влезе в стаята и хвърли на масата вестник:
— Четете, ужасно ще се изкефите!
Те се нахвърлиха на четивото и скоро стаята се огласи от гръмогласни кикоти. Жозиан се смееше толкова силно, че Марсел й заповяда да престане.
— Ще си докараш контракции и ще родиш недоносче!
— Ох, как ми се ще да зърна отнякъде физиономията на Клечката за зъби! — затресе се от смях Жозиан, но млъкна, сразена от гневния поглед на Марсел, който обгърна корема й с две ръце, за да предпази бебето.
Същата вечер госпожа Бартийе беше поканила на вечеря Алберто Модесто. „Тоя няма начин да не разбереш кога се появява, още от стълбите на входа го чуваш да тропа с кривия си крак!“ Не обичаше да излиза с него. Имаше чувството, че извежда на разходка инвалид. Предпочиташе да го кани вкъщи. Живееше на третия етаж. В кооперацията нямаше асансьор. Катеренето на трите етажа му идваше в повече, така че Алберто винаги закъсняваше. Беше го кръстила Пулидор33. Накупи готови храни, вино, хляб, вестници. Нямаше търпение да си прочете хороскопа. Най-сетне да разбере дали ще удари джакпота, защото повече не можеше да понася патравия. Започваше да става сантиментален, дори взе да й говори, че щял да се разведе и да се ожени за нея! „Това ще бъде върхът — отсече тя, докато вадеше покупките от торбите. — Колкото повече ми се иска да се чупя оттук, той толкова повече се натиска.“
33
Раймон Пулидор е френски колоездач (род. 1936 г.), вечният втори в Тур дьо Франс, но изключително популярен и обичан спортист. — Б.пр.