Но един ден, един черен за него ден, някакъв едър търговец му каза: „Стоката ви е добра, Марсел, но в аранжирането на предметите нещо куца, липсва класа! Няма да е зле да назначите някоя дизайнерка, която да създаде спойка между предметите, нещо малко, което да направи фирмата ви уникална, да я откроява!“ Той дълго прехвърля в ума си тези думи и за голяма своя изненада като на шега назначи… Анриет Плисоние, суха изискана вдовица, която по-добре от всеки друг знаеше как да набере плата, та да пада на изящни дипли, как да създаде уют с две сламки, парче сатен и някаква керамика. „Каква класа!“ — възкликна той, когато тя се яви след обявата във вестника. Наскоро била загубила съпруга си и се грижела сама за двете си дъщери. Липсвал й опит, имала само „отлично възпитание и вродено чувство за елегантност, за форми и цветове“, беше заявила тя, оглеждайки го набързо от глава до пети. „Искате ли да ви го докажа, уважаеми господине?“ Без да му остави време да реагира, размести две вази, опъна килима, пусна завесата да пада на приятни за окото гънки, размени местата на три дреболии на бюрото му и изведнъж Марсел сякаш видя картинка от списание за вътрешно обзавеждане. След като приключи, тя отново седна на стола с доволен вид. За начало я назначи като уредник, по-късно я повиши в длъжност декоратор. Анриет аранжираше витрините, рекламираше месечните промоции — чаши за шампанско, кухненски ръкавици, престилки, лампи, абажури, свещници, — участваше във вземането на решения относно поръчките, определяше цвета на сезона: син сезон, сезон в есенна гама, бял сезон, златист сезон… Марсел се влюби в тази жена, която олицетворяваше недостъпен за него свят.
Първата целувка сякаш го изстреля сред звездите.
През първата нощ, която прекараха двамата, той я снима с полароида, докато спеше, и скъта снимката в портфейла си. Тя така и не разбра. За първия им уикенд я заведе в Довил, в хотел „Норманди“. Тя не пожела да излезе от стаята, което той изтълкува като проява на такт, понеже още не бяха женени. По-късно разбра, че се е срамувала да се появява с него.
Предложи й брак. Тя отговори: „Трябва да помисля, не съм сама, както знаете, имам две малки момиченца.“ Упорито продължаваше да му говори на „вие“. Накара го да чака шест безкрайни месеца, без да спомене предложението му нито веднъж, което го влудяваше. Един ден съвсем неочаквано заяви: „Спомняте ли си за предложението, което ми направихте? Ако то е все още в сила, отговорът ми е да“.
За трийсет години брак не я заведе нито веднъж при родителите си. Беше ги видяла само един път на гощавката в ресторанта. На изхода, докато си слагаше ръкавиците и се оглеждаше за колата с шофьора, която й беше предоставил, му заяви директно, без увъртания: „Отсега нататък, ако искате да ги виждате, ще ходите при тях без мен. Не смятам за нужно да поддържам подобни връзки…“
Беше го кръстила Шефа. Твърдеше, че Марсел било еснафско. Всички го наричаха Шефе. С изключение на Жозиан.
Иначе си беше Шефа. Шефа, който подписва чековете. Шефа, на вечеря изтикан накрай масата. Шефа, прекъсван насред думата. Шефа, който спеше на тясно легло в тясно стайче, сбутано в дъното на огромния апартамент.
Не че не беше предупреждаван. „Бъркаш с тази жена — му бе заявил Рьоне, началник на склада и приятел, с когото пийваха по чаша след работа. — «Не изглежда да си пада много по онази част!» Наложи му се да признае, че Рьоне се бе оказал прав. «С голям зор се съгласява да я яхам. Да не ти казвам какви усилия ми струва да й го подам! Принуден съм да я държа здраво и да й натискам главата. Понякога направо не мога да мигна, а тя нехае. Вече едва го вдигам. Но госпожата хич не ще да помогне, да побара, да го поеме. Прави се на ощипана.» «Ами в такъв случай… разкарай я» — подучи го Рьоне. Обаче Анриет му придаваше лустро в обществото. «Щом я заведа на някоя вечеря, започват да ме гледат с други очи… Някои договори изобщо нямаше да се подпишат без нея!» — На твое място щях да наема професионалистка! Да ти кажа, има и проститутки от класа. Просто ти трябва да имаш някоя, която да не те излага в лъскавите компании и да става за леглото. Като знам само колко ти струва твоята благоверна!“
Марсел Гробз се съгласяваше. Но си оставаше женен за Анриет. Беше я назначил за председател на административния съвет. Принуди се, тъй като тя не спираше да се цупи. А когато се цупеше, непоносимата иначе Анриет ставаше още по-нетърпима. Затова той отстъпи. Брачният им договор предвиждаше всеки да владее личното си имущество и навремето той бе направил дарение на нейно име. След неговата смърт тя наследяваше всичко. Беше се прецакал! Колкото по-лошо тя се държеше с него, толкова по-силно се привързваше той към нея. Казваше си, че е ял прекалено много бой в детските години и че явно му е харесало. Любовта не беше за него. Това обяснение го задоволяваше.