„Не, аз ще работя, ти няма кой знае какво да правиш… Ще водиш сметките…“
„Не иска да замине сама — мислеше си той. — Станах мъжка компаньонка, да не кажа жиголо.“
Съмняваше се във всичко. Нямаше капка енергия. Ходеше при мъжете в „Крокодил Кафе“ в Момбаса и опрял лакти на бара, дърдореше за черните, за белите, за жълтурите, за климата, за състоянието на пътищата, за кльопачката. Започна пак да пие. „Като изтощена батерия съм“ — повтаряше си, загледан в мрака в жълтите очи на крокодилите, в които съзираше иронични искрици. „Измамихме те, старче. Погледни се на какво приличаш: човешка отрепка. Пиеш тайно, нямаш желание да чукаш жена си, ядеш лос за — Коледа. Само да вдигнем крак и ще те размажем!“ Замеряше ги с камъни — те отскачаха от мазните им жълтозеленикави туловища. Клепачите им не помръдваха, жълтото пламъче продължаваше да свети през тесните процепи на очите им като злорада усмивка.
„Мръсни гадини, мръсни гадини, ще ви избия!“ — ругаеше той и се мъчеше да измисли някакъв начин да ги унищожи.
Колко сладък беше животът преди. В Курбвоа.
Жозефин му липсваше. Момичетата му липсваха. Когато се облягаше на вратата на работната си стая, рамото му още пазеше спомена от касата на кухненската врата. Леко се отъркваше в дървото и се виждаше отново в Курбвоа. Курбвоа35, името звучеше магически. Като наименованията от времето, когато правеше дълги пътешествия: Уагадугу, Занзибар, Зелени нос или Есперанса. Да се върне в Курбвоа. В края на краищата бяха минали бяха само две години, откакто бе заминал…
Една вечер се обади по телефона на Жозефин.
Попадна на телефонен секретар, който му препоръча да остави съобщение. Учуден си погледна часовника. Беше един часът френско време. Опита отново на другия ден и отново гласът на Жозефин го прикани да остави съобщение. Затвори, без да остави съобщение. Звънна сутринта и Жозефин вдигна. След обичайната размяна на любезности той попита дали може да говори с момичетата. Жо отговори, че били заминали.
— Нали бяхме говорили, ти си забравил. Тази година изтеглиха ваканцията по-късно, в края на февруари. Двете отидоха при моя приятелка на остров Мустик…
— Пуснала си ги сами?
— Те са с Шърли и Гари…
— Коя е тази приятелка?
— Не я познаваш.
Изведнъж реши да я попита:
— А теб защо те нямаше снощи, Жо? Нито предната нощ! Звънях и никой не вдигна…
Не получи отговор.
— Имаш ли си някого?
— Да.
— Влюбена ли си?
— Да.
— Това е добре.
Отново мълчание. Продължително мълчание. После Антоан каза:
— Трябваше да се случи някой ден…
— Не съм го търсила нарочно. Не вярвах, че още може да бъда интересна за някого.
— И все пак… Страхотна си, Жо.
— Преди не ми го казваше често…
— „Щастието се познава по шума, който вдига, когато си тръгне.“ Кой го е казал, Жо?
— Не знам. Ти как си, добре ли си?
— Затрупан съм с работа, но иначе съм добре… Скоро ще изплатя заема на банката и ще ти изпращам издръжка за момичетата. Работите потръгнаха, дори вървят чудесно. Овладях положението!
— Радвам се за теб.
— Грижи се за себе си, Жо…
— И ти също, Антоан. Когато се върнат момичетата, ще им кажа, че си звънял.
Той затвори. Обърса потта от челото си. Отвори бутилката уиски, която стоеше на рафта, и я пресуши сам в нощта.
На 6 май към шест сутринта Жозиан почувства първите контракции. Припомни си подготвителните курсове и впери поглед в часовника, за да следи през колко време се повтарят. В седем часа събуди Марсел.
— Марсел… Май се започна! Младши е на път.
Марсел се надигна с вид на нокаутиран боксьор, забърбори:
— На път е, на път е, сигурна ли си, душко, Боже мой! Той е на път… — спъна се в килимчето пред леглото, просна се, изправи се, потърси опипом очилата си, разля чашата с вода на нощното шкафче, изруга, седна на леглото, отново изруга и се извърна слисан към нея.
— Спокойно, Марсел. Всичко е наред. Отивам да се облека, да се подготвя, ти вземи куфара, дето е при гардероба, изкарай колата и аз слизам…
— Не! Не! Няма да слизаш самичка, ще те придружа.
Той се втурна към банята, взе си душ, плисна си одеколон, изми си зъбите, прекара гребена през опасалия темето му полукръг от рижави косми, поколеба се за миг дали да облече дюс синя риза или синя на тънки райета.
35
Вероятно по латинското наименование „извит път“ — за пътя, който е водел от Париж към Нормандия.