— Трябва да изглеждам добре, душко, трябва да изглеждам добре…
Тя го гледаше разнежена и посочи една от двете, без да се замисля.
— Права си, тази е по-свежа, по-младежка… А коя вратовръзка да сложа, душко, искам да го посрещна с вратовръзка!
— Може би няма да има нужда от вратовръзка…
— Не, не, не може без…
Втурна се към гардероба и се върна с три вратовръзки. Тя отново избра една наслуки и той я одобри.
— Чудя се как можеш да си толкова спокойна! На мен ми се струва, че ще припадна! Как си? Следиш ли през колко време са контракциите?
— Свободна ли е банята?
— Да. Слизам да изкарам колата и се качвам да те взема. Няма да мърдаш оттук, обещай ми! Неприятностите внезапно се случват.
Излезе, но се върна, защото бил забравил ключовете от колата. Слезе за втори път, пак се качи и се втурна в кухнята — не си спомняше къде е оставил таратайката снощи.
Тя се разсмя и той се обърна развълнуван.
— От трийсет години чакам този миг, душко, от трийсет години! Не ми се подигравай. Страх ме е, че няма да се справя…
Поръчаха такси. Марсел засипваше с указания шофьора, баща на осем деца, а той гледаше бъдещия татко насмешливо в огледалото за обратно виждане.
Марсел беше притиснал към себе си Жозиан и я прикрепяше, сякаш беше втори колан. Не спираше да повтаря: „Добре ли си, душко?“, попиваше потното си чело и дишаше на пресекулки като малко кученце.
— Аз ще раждам, Марсел, не ти.
— Зле ми е, зле ми е! Страх ме е да не повърна.
— Не в колата ми! — възнегодува таксиджията. — Денят ми тепърва започва.
Спряха. Марсел се подпря на един кестен, за да се съвземе, и отново потеглиха към клиниката на квартал Мюет. „Синът ми ще се роди в XVI район — беше обявил Марсел, — в най-добрата, най-шикозната, най-луксозната клиника.“ Беше резервирал най-скъпия апартамент, на последния етаж, с тераса и баня, голяма колкото салон за дипломатически приеми.
Спряха пред клиниката и Марсел извади банкнота от сто евро. Шофьорът заопява, че нямал дребни.
— Не искам никакво ресто! Това е за вас. За първото пътуване в такси на моя син!
Мъжът се обърна към тях и заяви:
— Я виж ти… Ще ви дам телефона си да ми се обаждате всеки път, когато излиза.
В дванайсет и трийсет Марсел Младши изплака за първи път. Наложи се да прихванат под мишниците таткото, който почти припадна, и да го изведат. Жозиан затаи дъх, когато сложиха момченцето на корема й. Целият беше лепкав и омазан. „Колко е красив! Колко е едър! Колко е силен! Виждали ли сте друго такова красиво бебе, докторе?“ Докторът й отговори: „Никога досега.“
Марсел се съвзе и се върна, за да среже пъпната връв и да окъпе за пръв път сина си. Плачеше и се чудеше как хем да държи детето, хем да бърше рукналите сълзи, но не позволяваше да му го вземат.
— Аз съм татко, бебенцето ми! Позна ли ме? Видя ли, душко, позна ме по гласа, обърна се към мен, престана да се върти. Сине мой, красавецо мой, великане мой, обич моя… Ще видиш какъв живот сме ти уредили с майка ти. Живот на принц! Ще се наложи и да се потрудиш, защото на този свят, ако не се претрепваш от бачкане, оставаш гол и бос, но не се притеснявай, аз ще те науча как става всичко. Ще те пратя в най-престижните училища, ще ти купувам най-красивите ученически чанти, най-красивите книги, целите украсени със златни букви. Ти ще имаш всичко, сине, ще имаш всичко… Ще бъдеш като краля слънце. Ще царуваш над целия свят, защото днешна Франция много се е смалила, съвсем се е свила. Ама французите продължават да се мислят за царе на света! Ще видиш, сине, с теб ще се уредим прекрасно.
Жозиан слушаше, а лекарят се подсмиваше.
— Ще е много зает този ваш син. Как ще го кръстите?
— Марсел, Марсел Гробз като мен. Той ще прослави името, бъдете сигурен!
— Не се съмнявам…
Преместиха веднага майката и детето в луксозния апартамент. Марсел не искаше да си тръгне.
— Сигурна ли си, че няма да ни го подменят?
— Бъди спокоен… Сложиха му гривничка. Няма никаква опасност, а и нали видя, одрал ти е кожата!
Марсел се наду и отиде до кошчето да се полюбува още малко на Марсел Младши.
— Трябва да отидеш да го запишеш в кметството, а пък аз малко ще си почина, чувствам се леко изморена…
— О, извинявай, душко!… Не ми се тръгва, да ти призная, страх ме е, че като се върна, ще е изчезнал.
— Обади ли се в работата да им съобщиш новината?
— Звъннах на Жинет и Рьоне, изпращат ти целувки. Отворили са шампанското. Чакат ме да пийнем! После пак ще дойда. Ако има нещо, без значение какво, веднага да ми звъннеш, душко, нали обещаваш?