Ортанс замълча. Въздъхна, озлобена и отчаяна, сякаш изпитваше такъв ужас от майка си, че не можеше да го изрази с думи. Жозефин приведе рамене в очакване. Разбираше мъката на дъщеря си, разбираше гнева й, но не можеше да разбере защо тази мъка и този гняв се обръщат срещу нея. Ортанс се тръшна на леглото до нея, достатъчно далече, за да не може Жозефин да я докосне.
— Когато татко остана без работа… когато се мотаеше в къщи… ти надяваше физиономия на самарянка, придаваше си добродушен вид, за да ни накараш да мислим, че всичко е наред, че татко „е в процес на търсене на работа“, че няма нищо обезпокоително, че животът ще продължи като преди. Ти се опитваше да ни накараш да повярваме в това, опитваше се да го накараш и него да повярва.
— А ти какво искаше да направя? Да му посоча вратата ли?
— Трябваше да го стреснеш, да го накараш да погледне действителността в очите, а не да го подкрепяш в илюзиите, в които живееше! Обаче не, ти постоянно го приспиваше, дрън-дрън… говореше разни глупости! Опитваше се да уредиш нещата с лъжи.
— На мен ли се сърдиш, Ортанс?
— Да, на теб. На теб с твоето любезно и мило държане, абсолютно неуместно и погрешно! На тъпото ти великодушие, на малоумната ти добротата! Сърдя ти се, мамо, просто идея си нямаш колко съм ти бясна! Животът е труден, толкова труден, а ти се преструваш, че е точно обратното, опитваш се да накараш всички да се обичат, да споделят едни с други, да се вслушват едни в други. Всичко това са тъпотии! Хората се изяждат взаимно, не се обичат! Или да, добре, обичат те, но ако им дадеш нещо за ядене! Нищо не разбираш. Стоиш си вкъщи като някаква глупачка, плачеш на балкона, говориш на звездите. Мислиш ли, че не съм те чувала как говориш на звездите? Идеше ми да те метна през балкона. Сигурно адски са се кефили звездите, като те слушат какви ги дърдориш. С мизерното пуловерче, запасана с престилка, с жалката коса на клечки. Хленчеше, молеше ги за помощ, вярваше, че красив ангел ще слезе от небето и ще реши всичките ти проблеми. Беше ми мъчно за теб, но и те ненавиждах! Отивах да си легна и си представях горда майка, непреклонна, безмилостна, смела и красива, красива, казвах си, това не е моята майка, тази жена на колене вън на балкона, тази жена, която се изчервява, плаче, трепери за всяка дреболия…
Жозефин се усмихна и нежно я погледна.
— Хайде, Ортанс, излей си душата…
— Намразих те, когато татко остана без работа. На-мра-зих те! Не се умори да успокояваш, да омаловажаваш, да прикриваш, дори започна да дебелееш, за да прикриваш още по-добре! С всеки изминал ден ставаше по-грозна, по-отпусната, по-… никаква, а той се опитваше да се измъкне, да продължи, обличаше хубавите си дрехи, гледаше да е безупречен, полагаше усилия, докато ти, ти го заразяваше с гадната си мекота, парализираше го с лепкавите си пипала…
— Не е лесно да живееш с мъж, който не работи, който по цял ден си е вкъщи…
— Но не трябваше да го закриляш като майка! Трябваше да го накараш да почувства, че все още има смелост! А ти го смачкваше с добротата си. Затова не е никак чудно, че отиде при Милен. С нея се е чувствал мъж. Намразих те, мамо, да знаеш колко те намразих!
— Знам… Само се чудех защо.
— Ами високопарните ти проповеди за парите, за житейските ценности, направо ми се повръщаше от тях! Днес има само една ценност, мамо, отвори си очите и разбери веднъж завинаги, тази ценност са парите, ако ги имаш, си някой, ако ги нямаш, тогава… Прав ти път! Но ти нищо не си разбрала, абсолютно нищо! Когато татко се махна, ти почти не можеше да караш колата, само правеше вечер сметки, пресмяташе мизерните си пари… Филип ти помогна с преводите, Филип, който е пълен с мангизи, с връзки и познанства. Ако не беше той, къде щяхме да сме сега, а, кажи ми? Можеш ли да ми кажеш?
— Животът не е само пари, Ортанс, но ти си много млада.
— Вярно, че съм млада! Но съм разбрала много неща, които ти не си разбрала. И за това също ти се сърдех, казвах си: докъде ли ще стигнем с нея? Не се чувствах сигурна с теб, мислех си: не му е дошло времето, но един ден ще се махна оттук! Само за това си мислех. Впрочем продължавам да го мисля, разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си… Татко, ако той беше мой мъж…
— Дойдохме си на думата!
— Точно така! Щях да го сваля на земята и да му заявя: край на мечтите, прави каквото ти се предлага. Без значение какво, но започни да правиш нещо… Толкова го обичах! За мен той беше толкова красив, елегантен, горд… и в същото време толкова слаб. Гледах го как се мотае по цял ден из апартамента с жалките си занимания, цветята на балкона, шаха, флирта му с Милен! А ти не забелязваше нищо. НИЩО! Намирах те ужасно тъпа, ама ужасно… От друга страна, и аз не можех нищо да направя. Полудявах, като го гледах такъв! Щом си намери онази работа в „Кроко Парк“, реших, че ще изплува. Че е намерил нещо, което ще му помогне да осъществи мечтите си за величие. Крокодилите му разказаха играта, убиха го. Толкова го обичах… Той ме научи да се държа изправена, да бъда красива, различна, той ме водеше по магазините, купуваше ми елегантни дрехи, после отивахме в бара на някой луксозен хотел в Париж, пиехме по чаша шампанско и слушахме джаз. Той ми създаваше усещането, че съм неповторима, прекрасна, единствена… От него съм наследила това умение, тази сила, която самият той не притежаваше. Той ми я предаде. Татко не беше силен. Беше слаб, крехък, малко момче, но за мен беше прекрасен!