— И защо го правите?
— Защото майка ми се грижи сама за нас двете със сестра ми, защото нямаме пари и тя се претрепва от работа, защото желая тя да получи авторските права за книгата, които са сериозна сума.
— Постъпвате по този начин само заради парите?
— Постъпвам така на първо място, за да получи майка ми справедливост. И на второ място заради парите. Леля ми Ирис Дюпен го е направила за забавление, тя със сигурност не е очаквала книгата да има такъв успех, смятам за справедливо да се даде кесаревото кесарю…
— Като говорите за успеха на книгата, дали можете да споменете цифри?
— Абсолютно. Петстотин хиляди екземпляра са продадени досега, преведена е на четирийсет и три езика, а правата за филм са откупени от Мартин Скорсезе…
— Смятате се за ощетена?
— Това е все едно майка ми да купи лотариен билет, а леля ми да прибере печалбата в джоба си… С тази разлика, че билетът се купува за трийсет секунди, докато майка ми се труди върху книгата в продължение на цяла година, без да смятаме дългите години учение и трупане на знания! Смятам, че е справедливо тя да бъде възнаградена.
— Наистина е така — заяви водещият. — Впрочем вие доведохте и адвокат Гаспар, който представлява интересите на немалко звезди от шоубизнеса, включително на Мик Джагър. Адвокат Гаспар, кажете ни какво може да се направи в подобен случай?
Адвокатът се впусна в продължителна тирада срещу плагиатството, говори за труда на анонимните литературни роби, които пишат за утвърдени автори, спомена известните процеси по този казус, както и делата, по които той самият е пледирал. Ортанс го слушаше изпъната, без да изпуска от поглед камерата. Носеше зелена блуза „Лакост“, която подчертаваше очите й, меднорусата й дълга коса. Жозефин забеляза малкото крокодилче на гърдите й.
След изказването на адвоката водещият се обърна за последен път към Ортанс, която разказа за блестящата кариера на майка си в НЦНИ, за проучванията й върху XII век, за непоправимата й скромност, която вбесявала и собствената й дъщеря.
— Знаете ли — каза в заключение Ортанс, — когато си дете, а аз доскоро бях дете, изпитваш нужда да се възхищаваш от родителите си, да смяташ, че са силни, най-силните. Родителите са твоята защита. Не искаш да са слаби, отчаяни, колебливи. Не те интересува дали имат проблеми. Важно ти е да се чувстваш закрилян от тях. Винаги съм имала чувството, че майка ми не е достатъчно силна, за да накара другите да я уважават, че през целия си живот ще се оставя да я тъпчат. Тази вечер искам да направя нещо: да я защитя от самата нея, да я подсигуря, за да не й липсва нищо никога вече, за да престане да си блъска главата и да се пита как ще плаща апартамента, образованието ни, данъците, с какво ще ни храни всеки ден… Днес наруших тайната, направих го, за да защитя майка си.
Цялата зала гръмна от аплодисменти.
Жозефин не отлепяше поглед от екрана, зяпнала от изненада. Водещият се усмихна и обърнат към камерата, поздрави Жозефин, че има такава силна и разумна дъщеря.
Накрая се пошегува:
— Защо не й кажете „обичам те“, когато сте очи в очи с нея, ще е по-лесно, отколкото да идвате тук да й го кажете пред камерата. Защото вие току-що й се обяснихте в любов…
За кратък миг Ортанс сякаш се поколеба, после се стегна.
— Не мога. Когато съм с майка ми, не мога. Това е по-силно от мен.
— Но я обичате?
Отново се възцари мълчание. Ортанс сви юмруци, сведе очи и каза приглушено:
— Не знам, толкова е сложно. Толкова сме различни… — сетне отново изпъна рамене и отметна падналия пред лицето й тежък кичур: — Ядосана съм й главно заради отнетото ми детство, детството, което тя ми окраде!
Водещият я поздрави за смелостта, благодари на нея и на юриста и покани пред камерата следващия гост в предаването. Ортанс си тръгна, изпратена от аплодисментите на присъстващите.
Жозефин седеше на канапето, неспособна да мръдне. Сега всички знаят. Почувства облекчение. Животът й отново й принадлежеше. Няма вече да крие, да лъже. Ще може да пише. От свое име. Малко се страхуваше, но си каза, че не бива да се прикрива зад различни претексти, че е длъжна да опита. „Не се опитваме да сторим нещо не защото е трудно — то е трудно, защото не се опитваме.“ Сенека го е казал. Това беше първата мисъл, която си преписа в началото на следването. Направи го, за да си вдъхне смелост… „И сега ще се опитам — каза си тя. — Благодарение на Ортанс. Дъщеря ми ме подкрепя. Дъщеря ми, тази чужденка, която не разбирам, ме подтиква да се надскоча. Дъщеря ми, която пет пари не дава за обичта, за нежността, за великодушието, дъщеря ми, която предизвиква живота с нож между зъбите, ми прави подарък, какъвто никой никога досега не ми е правил: оглежда ме, преценява ме и ми заповядва: «Давай, върни си името, пиши, ти можеш! Изправи се и смело напред!» Може да се каже, че ме обича, обича ме — развълнува се Жозефин. По свой си начин ме обича…“