Направи грешката да се облегне на касата на вратата и носталгията отново го завладя, приковава го на място, парализира го.
— Изчезвай, Антоан. Няма какво повече да си кажем… Умолявам те, върви си!
Беше се обърнала и с поглед му сочеше пода. Той го проследи и забеляза изчакващия го куфар. Съвсем го беше забравил. Значи така, наистина се изнася!
— Добре… Довиждане… Ако искаш да се свържеш с мен…
— Ти ми се обади… или аз ще оставя бележка в салона на Милен. Предполагам, че тя ще знае къде да те намери?
— Да не забравя, цветята трябва да се поливат два пъти седмично и да се торят един…
— Цветята? Да пукнат дано! Те са ми последна грижа.
— Жозефин, моля те! Не изпадай в такова състояние… Да остана, ако искаш…
Тя го срази с поглед. Той сви рамене, взе куфара и се запъти към вратата.
Тя заплака. Държеше се с две ръце за мивката и плачеше, не можеше да се спре. Риданията я разтърсваха от глава до пети. Плачеше заради празнотата, която оставаше в живота й след шестнайсет години брак. Той беше първият й мъж, единственият й мъж, бащата на двете й деца. При мисълта за момиченцата заплака още по-отчаяно. Никога вече нямаше да изпитат чувството, че са на сигурно място, че си имат татко и мама, които се грижат за тях. А после рукнаха сълзите на страха — боеше се да остане сама. Антоан беше поел грижите за сметките, за данъчните декларации, Антоан изплащаше вноските за апартамента, Антоан избираше каква кола да купят, Антоан отпушваше мивката в банята. Разчиташе на него за всичко. За себе си бе оставила грижите за къщата и училището на момичетата.
Иззвъняването на телефона я изтръгна от обзелото я отчаяние. Тя подсмръкна и вдигна слушалката, преглътна сълзите.
— Ти ли си, скъпа?
Беше Ирис, голямата й сестра. Както обикновено, тя говореше с весел и игрив тон, сякаш рекламираше промоциите в супермаркета. Ирис Дюпен, четирийсет и четири годишна, висока слаба брюнетка с дълга черна коса, с разкошни къдрици, които се спускаха до раменете й като булчински воал. Ирис, която дължеше името си на двете огромни сини езера на очите си. Когато бяха малки, хората я спираха на улицата. „Боже мой! Боже мой!“, повтаряха те, вгледани в бездънните й очи, поръбени с виолетово и с леки златисти отблясъци. „Невероятно! Скъпи, погледни! Досега не съм виждала такива очи!“ Ирис се оставяше да й се любуват, но скоро й омръзваше и хем доволна, хем преситена, дърпаше сестра си за ръка и подхвърляше през стиснати зъби: „Какви тъпаци! Нищо не са виждали! Пътувайте бе, хора! Пътувайте!“ Съветът й развеселяваше Жозефин и тя, изпънала ръце като перки на хеликоптер, се завърташе около себе си и се смееше с пълно гърло.
На млади години Ирис лансираше новите моди, беше се сдобила с куп дипломи, бе съблазнила всички мъже. Ирис не живееше, Ирис не дишаше — Ирис царуваше.
Още двайсетгодишна отлетя за Щатите, за да следва в Ню Йорк, в Колумбийския университет, специалност кино. След шест години се дипломира и като първенец на випуска й се падна шансът да направи трийсетминутен филм. Всяка година двамата най-добри студенти получаваха определен бюджет, за да заснемат филм. Ирис беше едната щастливка. Другият, млад унгарец, загадъчен рошав великан, се бе възползвал от церемонията по награждаването, за да я целуне зад кулисите. Случката стана част от семейната хроника. Бъдещето на Ирис бе изписано с големи бели букви на хълма на Холивуд. Но един ден без предупреждение, без изобщо някой нещо да заподозре, Ирис взе, че се омъжи. Беше на трийсет, току-що се бе върнала от Щатите, където бе грабнала наградата на независимия фестивал „Сънданс“, правеше планове да заснеме пълнометражен филм, за който се говореше, че бил многообещаващ. Някакъв продуцент бил дал принципното си съгласие и… Ирис се отказала. Без никакво обяснение — тя никога не се оправдаваше. Върна се във Франция и се омъжи.
В бяла булчинска рокля, с граждански и църковен ритуал. В деня на сватбата залата на гражданското щеше да се пръсне по шевовете. Наложи се да внесат допълнителни столове и да се примирят с любопитните погледи на накацалите по перваза зяпачи. Присъстващите, притаили дъх, очакваха да я видят как съблича роклята си, появява се гола и виква като във филм: „Шегичка!“
Нищо подобно не се случи.
Изглеждаше покорена и влюбена. В някой си Филип Дюпен, който мъркаше доволно, издокаран във фрак. „Кой ли е той? Какъв ли е?“, питаха се помежду си гостите, оглеждайки го крадешком. Съвършено непознат. Ирис разказваше как се запознали в самолета и как това било love at first sight. Впрочем въпросният Филип Дюпен бе хубав мъж. Потвърждаваха го жадните погледи, с които жените го следяха, него, един от най-красивите мъже на планетата! Стърчеше с цяла глава над тълпата приятели на съпругата си, равнодушен, снизходителен и леко развеселен. „А с какво се занимава? С някакъв бизнес… А защо толкова са се разбързали да се женят? Мислиш ли, че…“ Чудеха се и нямаше за какво да се хванат. Подобно на младоженеца, и родителите му наблюдаваха присъстващите с леко пренебрежение, което подсказваше, че синът им встъпва в неравен брак. Гостите си тръгнаха разочаровани. Ирис изведнъж бе престанала да ги интересува, вече не мечтаеха за нея. Точно обратното, тя се бе оказала отчайващо нормална, с което бе проявила ужасно лош вкус. За някои тя вече принадлежеше към миналото. Беше се сгромолясала от пиедестала и короната й се търкулна с оглушително дрънчене.