— Той няма да дойде…
— Добре тогава, трябва да измисля ново оправдание за пред майка. Нали знаеш, че се ядосва, когато той отсъства…
— Честно казано, Ирис, да знаеш колко не ми пука!
— Прекалено си добра към него. Ако бях на твое място, отдавна да съм му треснала вратата под носа. Както и да е… Такава си ти, няма да се промениш, мила моя сестричке.
„Сега играем сцената на съжалението“ — въздъхна Жозефин. Още от детските им години тя беше Жо, глупавата наивница, леко недодяланата интелектуалка, за която няма тайни, когато става дума за неясни тези, сложни думи, безкрайно ровене по библиотеките в компанията на други подобни зле облечени и пъпчиви педанти. Същата, която си вземаше изпитите, но не можеше да очертае свястно нищо и никаква очна линия. Която си беше изкълчила глезена, докато се качвала по стълбите, защото се била зачела в „Теория за климата“ на Монтескьо, или пробваше да включи тостера в крана на чешмата, защото слушаше по „Франс Кюлтюр“ някакво предаване за цъфналите вишни в Токио. Онази, която по цели нощи висеше над драсканиците си, докато по-голямата й сестричка се появяваше в изисканото общество и преуспяваше, и твореше, и омайваше. Ирис тук, Ирис там, също като в оперната ария!
Когато Жозефин спечели конкурса за хабилитиран преподавател по класическа литература, майка й я попита какво смята да прави. „Докъде ще те докара всичко това, горкото ми дете? До някоя гимназия в парижките предградия, където учениците ще ти се подиграват? Или току-виж те изнасилили върху капака на някой контейнер за смет.“ Дори след като написа дисертацията си и започна да публикува статии в специализирани издания, единствените реакции отново бяха недоумение и скептицизъм. „Икономически възход и социално развитие на Франция през XI и XII век“, мила моя, кой се интересува от подобно нещо? По-добре се хвани и съчини пикантна биография на Ричард Лъвското сърце или на Филип Август, защото хората се интересуват точно от такива работи! По такава книга може да се снима филм и дори сериал! Може да се направят пари от безкрайните години учение, за които съм плащала с пот на челото! След което изсъскваше като усойница, раздразнена от бавно лазещото й потомство, свиваше рамене и въздишаше: „Как можах да родя такава дъщеря?“ Госпожа майка им не престана да си задава този въпрос от мига, в който Жозефин проходи. Съпругът й Люсиен Плисоние неизменно отговаряше: „Сигурно щъркелът е сбъркал адреса.“ И тъй като изказванията му очевидно не разсмиваха никого, най-накрая и той млъкна. Завинаги. На един 13 юли вечерта сложи ръка на гърдите си и преди да угасне, едва успя да каже: „Малко е рано за фойерверките.“ Жозефин беше на десет, Ирис на четиринайсет години. Погребението беше разкошно, госпожа майка им — царствена. Беше уредила всичко до най-дребната подробност: огромни бели букети, артистично аранжирани върху ковчега, траурен марш от Моцарт, безпогрешен избор на текстовете, прочетени от всеки член на семейството. Анриет Плисоние беше изкопирала черния траурен воал на Джаки Кенеди и също като нея накара момичетата да целунат ковчега, преди да бъде спуснат в гроба.
Жозефин от своя страна също се питаше как е могла да изкара девет месеца в утробата на тази жена, за която казваха, че била нейна майка.
В деня, в който я назначиха в Националния център за научни изследвания (НЦНИ) — одобриха трима от общо сто двайсет и тримата кандидати! — и се втурна към телефона да съобщи новината на майка си и на Ирис, й се наложи да повтаря, да крещи до прегракване, понеже нито едната, нито другата не разбираха защо е толкова ентусиазирана! НЦНИ? За какъв дявол се набутваш в тази каторга?
Налагаше се да се примири с очевидния факт: те чисто и просто не се интересуваха от нея. Подозираше го от известно време, но в този ден подозрението се беше потвърдило. Единствено сватбата и с Антоан пробуди до известна степен любопитството им. Когато най-после се омъжи, стана по-разбираема. Повече не беше малкият неугледен гений, превърна се в жена като всички останали, със сърце, трептящо в очакване да бъде покорено, утроба, която чака да бъде оплодена, и апартамент, който се нуждаеше от мебелиране.
Твърде скоро обаче госпожа майка им и Ирис разочаровани започнаха да бият отбой: Антоан не ставаше за нищо. Пътят на косата му беше прекалено прав — никакъв чар, чорапите му прекалено къси — никаква класа, заплатата му недостатъчна и със съмнителен произход — да се търгува с оръжие е неморално! И най-важното, най-важното, той толкова се притесняваше от роднините на Жо, че от самото им присъствие плувваше в пот. Като изобщо не ставаше дума за леко изпотяване, предизвикващо дискретни полукръгове под мишниците, а за обилно потене, от което ризата му се наквасваше и той беше принуден да се оттегли, за да се приведе в ред. Подобна беда не можеше да мине незабелязана и притесняваше околните. При това го сполетяваше единствено в присъствието на новите му роднини. Не го бе сполетявала нито веднъж, когато работеше в „Гънман & Ко“. Нито веднъж. „Сигурно защото си постоянно на открито — мъчеше се да обясни неудобното явление Жозефин, подавайки му чиста риза, каквато носеше в чантата си при всяка семейна сбирка. — Никога няма да можеш да работиш затворен в офис!“