Жак бавно пристегна самозавързващия се колан на скъпия си халат в преливащи цветове и бавно се приближи до терминала пред прозореца, който гледаше към морето. Както винаги след вземане на една или повече дози хронин движенията му бяха доста забавени. Имаше чувството, че меко и топло тесто прилепя ръцете му към тялото, а краката — към пода. Но съзнанието му оставаше будно, твърде будно.
Синьо и златно повикване. Цветовете на президента.
— Жак?
— Джон?
— Как си?
— Добре. Доколкото е възможно. Но съм объркан. Дикинджър избухна в смях.
— Откакто те познавам, приятелю, все си объркан. Но веднага трябва да ми отговориш. Нали знаеш.
— Джон, честно казано, чудя се дали съм способен…
— Щом ти предлагам тази длъжност, значи смятам, че си напълно способен да се справиш.
Жак изтри с длан избилата по челото му гореща, нездрава пот. А пък имаше климатична инсталация както във всички апартаменти на двореца. Господи, нима Джон не вижда, че е болен, отровен? Това, което става с мен, е направо ужасно. Аз съм нервноболен. Умирам от невроза. Тъпча се с хронин, за да притежавам насън жената, която не можах да срещна в живота, и за да си създавам друга съдба — жалка и грозна, — докато тук имам всичко или поне бих могъл да имам всичко, защото съм приятел на Джон Дикинджър. Аз съм нещастник и мръсник. А Джон ми предлага длъжността на държавен секретар по опазване на душевното здраве! Направо да… да полудееш!
— Не съм лекар — добави отчаяно.
— И Рюиз Даймо не беше лекар. Никога не е ставало въпрос такава длъжност да се поверява на лекар. Това е политически пост и ти много добре го знаеш.
— Не съм политик.
— Ти си мой приятел. За мен това е достатъчна политическа препоръка.
Недоловим спазъм изопна слабото лице на президента. Със светлия абуд, късо подстриганите коси и загорелия тен Джон Дикинджър приличаше на суами без възраст. Йога на власт — помисли си Жак. В този човек се усещаше нещо неумолимо. Много е силен. Как може да сме приятели… та аз съм толкова слаб? Защо мой приятел? Защо аз? Кой съм аз?
Но погледът на президента бе все тъй бляскав и топъл. Устните му не бяха променили приятелския си израз.
Жак сведе глава.
— Разстроен съм, Джон. Признавам си. Предложението ти едновременно ме ласкае и плаши. Можеш ли да ми дадеш още един час за размисъл? Само един час. Обещавам ти…
Чертите на президента омекнаха. Дебелите, чувствени устни, които контрастираха силно с тънкия строг профил, се разтегнаха в почти детска усмивка. Сините му очи искряха от приятелско чувство.
— Добре, Жак. Напълно разбирам, че за теб е трудно да се решиш. Тези скрупули ти правят чест. Но не трябва да прекаляваш, защото това ще те унищожи психически. Знаеш, че ти имам пълно доверие. И винаги ще ти имам. Обади ми се тогава след час.
Край на връзката.
Жак се хвърли на леглото, стискайки пакетчето хронин във влажните си длани. Последното пакетче. Тези скрупули ти правят чест! Ако знаеше Джон какъв съм… Придърпа подвижната табла на барчето, разположено до леглото му. Избра си питие от Средна Европа — най-силното, което имаше подръка. Изсипа пакетчето в пълната до средата чаша. Шест дози наведнъж. Вече не ставаше въпрос да прекара една нощ със своята Анима — това бе билет за нова съдба. Само за отиване. Ако, разбира се, онова, което говореха за наркотика, бе вярно. Тези, които вземаха повече от четири дози, не се връщаха, за да разкажат какво са открили от другата страна на времето.
Няма значение.
Изпи течността, в която жълтият прах се бе разтворил.
Комендант Сторм вика машинната зала!
Жак, приятелю, трябва да се измъкнеш!
Игра на времето и надеждата.
Ако повикаш… линейка, болница… Все още имаш шанс.
Как стигна дотук, Жак Мариан?
Бе обгърнал голите й гърди. Обичам те.
Силна болка в гръбначния стълб. Неудържимо желание да легне на земята. Но ти си в леглото, глупак.
Телефонът извъня.
— Добре съм — каза Жак. — Доколкото е възможно. Но съм объркан.
Дикинджър избухна в смях.
— Живеем във време на всеобщо объркване.
— Странно нещо е времето.
— Животът също.
— Като стана дума за времето… Опитах жълтия прах!
— А?
— Да. И ти повтарям, че съм страшно объркан.
— Разбирам. Или поне ще бъдеш.
Дикинджър плесна с длан по маса, стена или някаква друга гладка повърхност пред него, там, откъдето се обаждаше — вероятно някоя кабина в Роаси. Сладникава мелодия поскърцваше край него. Но силният му и ясен глас лесно заглушаваше околните шумове.