— Какво си му направил на платното? — възкликна тя.
— Нищо — изръмжах. — Сигурно е от проклетия терпентин.
— Какъв ужасен цвят само! — продължи тя. — Мислиш ли, че кожата ми напомня плесенясало сирене?
— Не, не мисля — започвах да се ядосвам. — Случайно да съм рисувал по този начин преди?
— Никога!
— Е, тогава?
— Ами трябва да е от терпентина или нещо такова — съгласи се накрая.
Тя се загърна в една японска роба и отиде до прозореца. Аз стържех и търках, докато съвсем се изтощих. Тогава изведнъж захвърлих четките и всичките си принадлежности по недовършената картина, придружавайки движението с цветиста ругатня. Надявах се, че Теси не я е чула и че до нея е достигнал само разгневеният ми тон.
Само че се лъжех. Тя ми извика:
— Точно така! Псувай, прави глупости и съсипвай собствените си четки! От три седмици работиш над това платно! Каква полза има да го късаш сега? Боже, какви хора сте художниците само!
Почувствах се толкова засрамен, колкото обикновено се чувствам след такива сцени, и изправих пострадалото платно до стената. Теси ми помогна да почистя четките, след което отиде да се облече. От паравана тя ме възнагради с купища съвети относно загубата на самообладание и тъкмо когато си мислех, че съм бил измъчван достатъчно, момичето ме помоли да закопчая корсажа й там, където не може да го достигне — на рамото.
— Всичко започна от момента, когато се отдалечи от прозореца и заговори за онзи ужасно изглеждащ човек, когото си видял в църковния двор — заяви тя.
— Да, сигурно той е омагьосал картината — казах аз, прозявайки се. Разсеяно се взирах в часовника си.
— Да, минава шест, знам — промърмори Теси, докато нагласяше шапката си пред огледалото.
— М-дааа-м — изломотих в отговор. — Нямах намерение да те задържа толкова дълго. — Бях се приближил до прозореца, но внезапно отскочих назад с отвращение — младият мъж с тестеното лице стоеше долу в църковния двор. Теси видя реакцията ми и се надвеси над прозореца.
— Това ли е човекът, дето не го харесваш? — прошепна тя.
Кимнах.
— Не мога да видя лицето му, но изглежда тлъсто и меко. По някакъв начин — продължи тя, обръщайки се да ме погледне — той ми напомня за един мой сън. Един ужасен сън, който бях имала. Или — замисли се тя, взирайки се в изящните си обувки — дали е било сън изобщо?
— Откъде мога да знам аз? — усмихнах се.
Теси ми се усмихна в отговор.
— Ти също беше в съня ми — рече тя, — така че може би знаеш нещо повече за него.
— Теси, Теси — запротестирах аз. — Не ми давай напразни надежди, като казваш, че си ме сънувала.
— Но аз наистина те сънувах — настоя тя. — Искаш ли да ти разкажа?
— Давай — отвърнах, запалвайки си цигара.
Теси се облегна на перваза и заговори с изключително сериозен тон.
— Една нощ миналата зима си лежах в леглото, без да мисля за нищо конкретно. През целия ден ти бях позирала, ето защо бях много изморена, но въпреки това ми беше невъзможно да заспя. Чух градския часовник да отброява десет часа, единайсет, полунощ. Сигурно съм заспала малко след дванайсет, понеже не си спомням да съм чула ударите на камбаната след това. Едва бях затворила очи и веднага започнах да сънувам — как спя и сякаш нещо ме подтиква да отида до прозореца. Станах, приближих се до прозореца, отворих го и се надвесих. Двайсет и пета улица беше абсолютно пуста, поне докъдето можех да видя. Започнах да се страхувам; всичко навън изглеждаше толкова черно и неприветливо. После звукът от колела в далечината достигна до ушите ми и аз някак си разбрах, че това е нещото, което трябва да чакам. Бавно, много бавно, звукът се усилваше, докато накрая бях сигурна, че идва от превозно средство, движещо се по моята улица. Приближаваше се все по-близко и по-близко и когато мина под прозореца ми, видях, че всъщност е катафалка. Тогава, докато треперех от страх, кочияшът завъртя глава и ме погледна. Когато се събудих, стоях до отворения прозорец, цялата вкочанена от студ, но от черната катафалка и коларя й нямаше и следа. Сънувах същия сън отново през март миналата година, и отново се събудих до широко отворения прозорец. Снощи сънят се появи отново. Помниш как валеше като из ведро; щом се събудих, застанала до прозореца, бях прогизнала до кости.
— Но къде се появявам аз в съня ти? — заинтересувах се.