— Ти — ти беше в ковчега; но не беше умрял.
— В ковчега?
— Да.
— Как би могла да знаеш? Можеше ли да ме видиш?
— Не; обаче знаех, че си там.
— Да не би да си яла уелски заек или салата от омари? — започнах да се смея, но момичето ме прекъсна с вик на уплаха.
— Хей! Какво става? — попитах, докато тя се свиваше в нишата до прозореца.
— Ччч-ч-човекът долу в църковния двор; той караше катафалката.
— Бабини деветини — отвърнах, но очите на Теси бяха широко отворени от ужас. Доближих се до прозореца и погледнах навън. Човека го нямаше. — Хайде, Теси — опитах се да я успокоя. — Не говори глупости. Днес позира твърде дълго; уморена си, изнервена си и имаш нужда от почивка.
— Мислиш ли, че бих могла да забравя това лице? — промълви тя. — Три пъти вече виждам онази катафалка под прозореца си и всеки път коларят се обръща, и се втренчва в мен. Уфф, лицето му е толкова бяло и меко? Изглежда мъртво — изглежда така, сякаш е мъртво от доста дълго време.
Сложих я да седне и й дадох да изпие чаша марсала.
После седнах до нея, улових ръката й и се опитах да й дам някакъв съвет.
— Виж, Теси — започнах. — Най-добре да отидеш в провинцията за седмица-две и повече няма да сънуваш сънища за катафалки. Позираш по цял ден и когато се стъмни, нервите ти са разклатени. Не можеш да отречеш това. След което, вместо да си легнеш и да се наспиш добре, почивайки си след напрегнатия ден, ти хукваш по разни пикници и увеселения в Сълзър’с Парк или Кони Айлънд и когато дойдеш на работа на следващата сутрин, си капнала от умора. Няма никакви катафалки. Всичко това е само кошмар, провокиран от тежка вечеря с омари, скариди и бог знае какво още.
Тя ми се усмихна мило.
— Ами човека в църковния двор?
— О, той е само още едно болнаво, обикновено, тривиално създание.
— Дотолкова, доколкото се казвам Теси Риърдън, господин Скот, кълна ти се, че лицето на мъжа долу в църковния двор е лицето на същия човек, който караше катафалката!
— Е, и какво от това? — изрекох насмешливо. — Това си е почтен занаят.
— Значи мислиш, че наистина съм видяла катафалката?
— Ох — казах дипломатично. — Ако наистина си я видяла, може би няма нищо нередно в обстоятелството, че човекът долу я е управлявал. Нищо страшно няма в това.
Теси се изправи, разгърна напарфюмираната си кърпичка, и, вземайки парченце дъвка от единия й край, го постави в устата си. После си сложи ръкавиците, подаде ми ръка и като ми каза „Лека нощ, господин Скот“, излезе от стаята.
На следващата сутрин Томас, пиколото, ми донесе новия „Хералд“ заедно с още куп новини. Църквата в съседство била продадена. Благодарих на Господ за това, но не, защото като католик изпитвах неприязън към нея, а понеже нервите ми бяха разклатени от екзалтирано крещящия проповедник, всяка дума, на когото отекваше толкова силно в храма, че сякаш той се намираше в апартамента ми. В добавка произношението му бе отвратително — особено „р“ — тата, върху които той наблягаше с такава упоритост, че ме караше да настръхвам. Там също така имаше и един друг дявол в човешка кожа — органистът — който свиреше някои от величествените стари химни в такива безумни интерпретации, че аз жадувах зверски за кръвта на това създание, изпълняващо славословията на минорни акорди по такъв начин, по който само сбирщина от четирима недодялани първокурсници могат. Бях сигурен, че свещеникът е добър човек, но не и когато започваше да реве: „И Господ рррррече на Мойсей, че Господ е орррррръдие на войната; Господ е името му и гневът Му ще се ррррразррррази като огнена рррррека и всички ще паднат под сатърррррра Му!“
Чудех се колко ли години, прекарани в Чистилището, ще бъдат достатъчни да изкупят подобен грях.
— Кой е закупил имота? — попитах Томас.
— Хич не гу и познавам, гуси’не. Казват, че гусина, дето държи ония апартаменти в ’Амилтън, та той ужким съ бил заглеждал по черквата. Сигур щот’ шъ строи повече апартаменти, знам ли?
Отидох до прозореца. Младият мъж с тестеното лице стоеше до църковната врата и само при вида му стомахът ми отново се сви в пристъп на отвращение.
— Между другото, Томас — казах аз, — случайно да знаеш кой е този момък ей там?
Томас изсумтя.
— Онзи червей ли, гус’ине? Нощния пазач на черквата, тъй мисля аз. Пу цял ден виси на стълбите и тъ гледа, сякаш си му казал нещо обидно. Кат’ че ли съм му смачкал главътъ, гус’ине — извинявъм съ, гус’ине.
— Продължавай, Томас.
— Една нощ съ прибираме с ’Ари, другото английско момче, и аз виждам, че оня си седи на онуй стълбище там. Бяхме с Моли и Джен — сервитьорките, гус’ине — и оня ни гледа толкуз страшну, кат’ че ли нещу сме му напра’или, и аз му викам: „К’во зяпаш бе, тлъст плужек такъв?“ Извинявайте, гус’ине, ама точно тъй му рекох. Той си трай нещо и аз му викам: „Ела бе, тлъстак с тлъстак, ела да ти размажа тлъстата кратуна“, а той отваря портата и влиза вътре, без да каже и дума, мълчи си там, само гледа като настъпан. Тугаз гу пернах яко, пернах гу, ама уфф!, главътъ му една мека, мека, студена и кашава, да та е гнус да я пипнеш.