— Какво направи той тогава? — полюбопитствах аз.
— Той ли? Ам’, че нищо.
— А ти, Томас?
Младежът поруменя от смущение и се усмихна неловко.
— Гус’ин Скот, гус’ине, аз не съм пъзльо и още не мога да разбера защо побягнах. Не знам, гус’ине.
— Искаш да кажеш, че си избягал?
— Да, гус’ине, избягах.
— Защо?
— Ей, туй искам да проумея, гус’ине. Сграбих Моли за ръкътъ и побягнах кат’ светкавица и останалите също бяха толкуз уплашени кат’ мене.
— Но от какво толкова сте се уплашили?
Томас замълча за известно време, но моето любопитство около загадъчния млад мъж долу растеше непрекъснато. Ето защо го подтикнах да продължи. Трите години, прекарани в Америка, не само бяха изменили специфичния кокни диалект на Томас, но и му бяха внушили характерния за американците страх да не стане за посмешище.
— Вий не ми вярвате, нали, гус’ин Скот?
— Напротив, вярвам ти.
— Ще ми се смеете, нали, знам аз!
— В никакъв случай! Той се поколеба.
— Е, добре тогава, гус’ине. Бог ми е свидетел, че кат’ пернах оня плужек, той мъ сграби за китките, гус’ине и когато извих един от неговите меки, кашави пръсти, той съ откъсна и ми остана в ръкътъ.
Висшата степен на отвращение и ужас, изписани на лицето на Томас, вероятно са се отразили и в моя лик, защото той допълни:
— Ужасно е, нали, гус’ине. Затуй отсега нататък, когат’ гу виждам, съ обръщам на другата страна и съ пра’я, че не гу познавам. Само кат’ гу видя, и ми става зле.
Когато Томас приключи с разказа си, аз отидох до прозореца. Човекът стоеше зад оградата, обграждаща църковния двор, а двете му ръце бяха положени на портата. Мигновено отстъпих назад към статива си, изпълнен с погнуса и страх, тъй като видях, че средният пръст на дясната му ръка наистина липсва.
Точно в 9 часа се появи Теси. Тя ме поздрави весело с „Добро утро, господин Скот“, пъхна се зад паравана и се зае с приготовленията си за позиране. Когато изникна отново и зае обичайното си място на подиума, аз започнах нова картина за голяма нейна радост. Тя не промълви и дума, докато скицирах, но когато скърцането на въглена престана и аз приготвих фиксажа, започна да чурулика:
— Ох, прекарахме си толкова добре миналата нощ. Ходихме в „Тони Пастор’с“.
— Кои бяхте? — залюбопитствах.
— О, Маги, нали се сещаш, моделът на господин Уайт, и Пинки МакКормик — викаме й Пинки, защото има онази прекрасна червена коса, която вие, художниците, толкова харесвате — и Лизи Бърк.
През това време аз слагах спрей от фиксажа върху платното и я погледнах, когато тя направи пауза.
— Продължавай.
— Видяхме Кели и Бейби Барнс — танцьорката, както и всички останали. А аз флиртувах.
— Значи си ме забравила, Теси? И кой беше този късметлия?
Тя се засмя и поклати глава.
— Братът на Лизи Бърк, Ед. Той е прекрасен джентълмен.
Почувствах се задължен да й дам няколко родителски наставления относно флиртуването, които тя прие с широка усмивка.
— О, аз мога да се пазя от случайни връзки — смигна ми тя, като ми се изплези и показа дъвката си. — Но Ед е друго нещо. Лизи ми е най-добрата приятелка.
След това тя заразказва как Ед се върнал от фабриката за чорапи, в която работел в Лоуъл, Масачузетс, и как открил, че Теси и сестра му вече са пораснали, и какъв възхитителен младеж бил той, и как не мислел за нищо друго освен за това как да изхарчи половин долар за сладолед и стриди, като по този начин отпразнуват неговото назначение като чиновник в отдела за вълнени изделия на „Мейси’с“. Преди да е приключила, аз вече се бях отдал на рисуването и тя отново зае позата си, усмихната и чуруликаща като врабче. До към обед картината вече бе придобила някакви по-конкретни очертания и Теси дойде, за да й хвърли едно око.
— Сега е по-добре — рече тя.
И аз мислех така. Изядох обяда си с чувство на задоволство от добре свършената работа и мисълта, че сега всичко върви добре. Теси бе разположила храната си на масата срещу мен и ние пихме вино от една бутилка и запалихме цигарите си от една клечка кибрит. Бях изключително привързан към Теси. Наблюдавах как тя разцъфва в стройна жена с изваяни форми от дребно и непохватно детенце. Тя позираше за мен през последните три години и беше любимият ми модел измежду всички останали. Би ме наранило доста, ако тя станеше „груба“, „лека“ или каквато е там думата; никога обаче не бях забелязвал покварата да се е просмукала в маниерите й и вътрешно бях убеден, че тя е изрядна във всяко едно отношение. Знаех, че флиртът (както го определи Теси) няма никакво значение за момичетата като нея, както и че тези неща в Америка нямат нищо общо със същите неща в Париж. Макар че, ако исках да не се заблуждавам, знаех, че един прекрасен ден някой ще отведе Теси далеч от мен — по един или друг начин — и въпреки че смятах брака за безсмислица, се надявах в историята да се появи и свещеник. Аз съм католик. Когато слушам литургия, чувствам, че всичко (включително и аз) е по-радостно, по-щастливо и по-светло, а когато се изповядам, ми става още по-добре. Човек като мен, който живее доста усамотено, има нужда от изповед. Силвия например също беше католичка. Но аз говорех за Теси, а там нещата са по-различни. Тя също бе католичка, и то много по-набожна, отколкото съм аз. Поради тази причина аз изобщо не се безпокоях за нея — е, поне докато не се влюби. Но тогава си дадох сметка, че само от съдбата зависи какво ще й се случи и се молех отчаяно, и горещо съдбата да я предпази от мъже като мен, и да я засипва само с индивиди като Ед Бъркс и Джими МакКормик, да бъде благословено миловидното й лице!