Ръката й стисна моята и тя положи глава на рамото ми, но продължаваше да трепери. Аз я милвах и утешавах.
— Хайде, Tec, отвори очи и ми се усмихни.
С бавно и уморено движение очите й се отвориха и срещнаха моя поглед, но изражението на лицето й бе толкова странно и отнесено, че аз побързах отново да я успокоя.
— Всичко това са абсолютни глупости, Теси, не бива да се страхуваш, че някаква беда би те сполетяла заради това.
— Не — почти изхлипа тя, а алените й устни трепнаха.
— Тогава? Боиш ли се сега?
— Да. Но не за мен.
— Значи за мен тогава, а? — опитвах се да звуча весело.
— За теб — промълви тя с глас, който едва се чуваше. — А-аз, аз се притеснявам за теб.
Първо започнах да се смея, но когато осъзнах смисъла на думите й, ме прониза ледена вълна и за миг изтръпнах. Това бе венецът на глупостта ми. По време на паузата между нейния отговор и моята реакция през главата ми минаха хиляди възможни варианти на това как да отвърна на нейната невинна изповед. Можех да я отмина със смях, можех да я разубедя и да я уверя, че нищо подобно няма да ми се случи, да й посоча, че е невъзможно тя да ме обича. Отговорът ми обаче бе по-бърз от мислите ми — сега, когато е твърде късно, мога и да се скъсам от мислене — но тогава просто целунах устните й.
Онази вечер аз предприех обичайната си разходка в парка „Вашингтон“, размишлявайки над събитията от изминалия ден. Бях се забъркал тотално. Вече нямаше връщане назад и аз се взирах директно в лицето на бъдещето. Не съм нито много добър човек, нито прекалено съвестен, но нямах никакво намерение да залъгвам себе си или Теси. Единствената страст в живота ми лежеше погребана дълбоко под слънчевите гори на Бретан. Завинаги ли бе погребана? Надеждата изкрещя: „Не!“. От три години се опитвам да чуя гласа на Надеждата и от три години чакам да се появи стъпка на моя праг. Забравена ли е Силвия? „Не!“ — извика Надеждата.
Споменах, че не съм много добър човек. Това е чистата истина — е, не съм и някакъв архизлодей от комична опера. Бях водил безгрижен, лековат и безразсъден живот, грабейки с пълни шепи от удоволствията, които ми се предлагаха, но понякога горчиво съжалявах за постъпките си и последиците от тях. Бях сериозен в едно-единствено нещо в живота си — като изключим рисуването — и то беше, че нещо лежи скрито, ако не и завинаги изгубено, в Бретанските гори.
Сега вече бе твърде късно да съжалявам за каквото и да било, случило се през онзи ден. Без значение за какво ставаше дума — разкаяние, угризения, внезапен изблик на нежност, тъга, даже първичната бруталност на удовлетворената суета — всичко беше едно и също и ако не исках да нараня едно невинно сърце, то пътят пред мен бе един. Аз трябваше да тръгна по него, колкото и да ми беше трудно това. Въпреки солидния си житейски опит, не можех да си представя някаква друга алтернатива, освен тази да я отпратя надалеч. Дали защото толкова ме е страх да причинявам болка у другите, или пък, понеже една част от мен си остава мрачен и навъсен пуритан — не зная — но реших да се отдръпна от отговорността, която поемах с тази безгрижна целувка, а всъщност нямах никакво време да направя това, преди вратите на сърцето й да се отворят и пороят да нахлуе вътре. Онези, които обикновено изпълняват своя дълг и намират перверзно удовлетворение в това да правят себе си и всички други нещастни, вероятно биха се противопоставили на това. Аз не можах. Не се осмелих. След като бурята отмина, й казах, че вероятно би била щастлива с Ед Бърк и че да носи простичък златен пръстен никак не би било зле, но по-добре да не прави това. В края на краищата, след като е решила да обича някого, за когото няма намерение да се жени, защо това да не съм аз? Все пак именно аз можех да се отнасям с нея по един красив и интелигентен начин, а когато тя ми се насити, ще може да отиде при когото си пожелае. Бях твърдо решен на това, независимо колко трудно щеше да ми бъде. Зная много добре как завършват повечето платонични връзки и помня колко отвратен съм се чувствал винаги, когато съм чувал за някоя такава. Прекрасно осъзнавах, че се нагърбвам с изключително тежка задача, имайки предвид колко безсъвестен съм всъщност и се опасявах от онова, което би ни донесло бъдещето, но нито за момент не се и съмнявах, че тя ще е в абсолютна безопасност с мен. Ако ставаше въпрос за някой друг, а не за Теси, навярно нямаше да ме измъчват такива угризения и съмнения. Защото нямах намерение да пожертвам Теси така, както бях пожертвал една жена в миналото. Взирах се с прозрачна прямота в бъдещето и виждах няколко вероятни края на връзката ни. Тя или ще се измори от нашата афера, или ще стане толкова нещастна, че аз ще трябва или да се оженя за нея, или да си тръгна. Ако се оженя за нея и двамата ще бъдем нещастни. Аз — със съпруга, напълно неподходяща за мен, и тя — със съпруг, който не подхожда на никоя жена. Досегашният ми живот, мисля си аз, надали ми даваше каквото и да е право да се оженя. В случай че се отдръпнех, тя можеше да се поболее от мъка, да се възстанови и да се омъжи за някой като Еди Бърк, или пък да извърши нещо безразсъдно и глупаво, за което после да съжалява. От друга страна пък, ако тя се отегчи от мен, през целия й живот ще я преследват образите на Ед Бърк, венчални халки, близнаци, апартаменти в Харлем и какво ли още не. Докато отминавах под дърветата край Арката на Вашингтон, аз реших, че тя би намерила в мое лице верен приятел на първо време, а що се отнася до бъдещето — то да си гледа работата. После влязох в къщата, облякох си вечерния костюм и погледнах напарфюмираната бележка върху бюфета, която казваше: „Вземи файтон до входа на сцената в 11 часа“. Подписът гласеше: „Едит Кармайкъл, «Метрополитън Тиътър». 19 юни 189-“.