— Твоя е, Теси.
— Моя? — едва продума тя.
— Да. Сега се приготви за позиране.
С лъчезарна усмивка тя изтича зад паравана и само след секунда вече беше обратно до мен, с малка кутийка в ръце, на която беше изписано името ми.
— Възнамерявах да ти подаря това, когато се прибера вкъщи довечера — каза тя — но не мога да чакам дотогава.
Отворих кутията. Сред розовия памук вътре лежеше брошка от черен оникс, върху която бе инкрустиран със злато някакъв непознат символ или буква. Доколкото ми бе известно, не беше нито на арабски, нито на китайски. Както щях да открия впоследствие, загадъчният йероглиф не принадлежеше на нито един човешки език.
— Искам да ти дам това за спомен — рече плахо тя.
Бях малко раздразнен, но й казах колко високо оценявам жеста й и й обещах да го нося винаги. Тя закачи брошката на сакото ми точно под ревера.
— Колко неразумно от твоя страна, Tec — да отидеш и да ми купиш толкова красиво и скъпо нещо — заявих.
— Не съм го купила — засмя се тя.
— Откъде се сдоби с него тогава?
Тя ми разказа как намерила брошката един ден, докато се прибирала от Аквариума до Батареята, как я обявила в бюрото за изгубени вещи и започнала да проверява вестниците, но никой не се обадил да я потърси и накрая тя се отказала от идеята да намери собственика й.
— Това се случи през последната зима — каза тя. — В същия ден, когато за първи път ми се яви сънят с катафалката.
Спомних си съня си от предишната нощ, но не продумах нищо за него. Въгленът ми полетя по платното, а Теси стоеше на подиума, без да помръдне и на милиметър.
Денят, който последва, бе катастрофален за мен. Докато премествах снабденото с рамки платно от един статив на друг, кракът ми се подхлъзна на полирания под и аз паднах, наранявайки много лошо и двете си китки. Контузията беше толкова сериозна, че и дума не можеше да става даже да се опитам да държа четка, поради което само обикалях безцелно из ателието, взирайки се в недовършените картини и скици. Накрая отчаянието ме овладя напълно и аз се отпуснах в креслото си, палейки цигара след цигара и безделничейки, въртейки гневно безполезните си палци. Дъждът се изливаше като из ведро навън и барабанеше по прозорците и покрива на църквата, изнервяйки ме допълнително с непрекъснатото си трополене. Теси седеше до прозореца и шиеше, като от време на време вдигаше глава и ме поглеждаше с такова състрадание и невинност, че аз започвах да се чувствам засрамен от обзелата ме раздразнителност и се опитвах да си намеря подходящо занимание. Бях изчел всички вестници и книгите от библиотеката си, но само за да не стоя без работа, отидох до лавиците и се заех да си избирам книга, помагайки си с лакти при отварянето на вратичките. Познавах всеки том по цвета и прегледах всички заглавия, бавно обхождайки рафтовете и тананикайки си, за да си повдигна настроението. Тъкмо се обръщах и щях да влизам в трапезарията, когато погледът ми се спря на едно томче в жълта подвързия, стоящо в ъгъла на най-горната полица на последната секция. Изобщо не си го спомнях и от мястото, където стоях, не можех да разчета бледия надпис върху гръбчето, ето защо се върнах в пушалнята и извиках Теси. Тя мигом долетя от ателието и се покачи на стълбичката, за да разгледа книгата.
— Какво представлява? — заинтересувах се.
— „Кралят в жълто“.
Бях смаян. Кой я беше сложил там? Как изобщо се бе появила в апартамента ми? Много, много отдавна бях решил, че няма да отворя тази книга каквото и да се случи, и нищо на света не би ме накарало да си я купя. Опасявайки се, че любопитството би ме подтикнало да я разтворя, аз никога не се заглеждах в нея в книжарниците. Дори и да бях имал смелостта да я зачета, чудовищната трагедия, случила се с младия Кастейн, когото познавах лично, ме възпираше да се гмурна в зловещите й страници. Винаги бях отказвал да слушам каквото и да било относно съдържанието й, а и никой всъщност не дръзваше да обсъжда втората й част на висок глас. Ето защо нямах и най-малка представа какво ли биха могли да крият жълтите й корици. Стоях като парализиран и се взирах в книгата, сякаш тя бе отровна змия, готова всеки миг да ме ухапе.