Петър Кърджилов
Жълто
„Извътре Соломон обкова храма с чисто злато, и протегна златни вериги пред давира, и го обкова със злато.“
Полегнал съм в скута на баба ми и съм задрямал. Тя тихо и кротко припява, нарежда нещо:
— Гледай водата! Най-напред ще потече червена вода, сетне синя, сетне черна…
Баба е много добра… Всъщност коя ми баба? Всеки човек има две баби и четири прабаби. А може бабата, в чийто скут съм полегнал, да не е точно моята. Може да е онази приказна баба, чийто образ е сътворен в дълбините на народната душа. Онази баба, която фолклорът е отрупал с добродетели, която стотици безименни гении са възпявали през вековете. Пред нейните скромнички дела бледнеят чутовните подвизи на митологични херои, олимпийски богове, титани и витязи. Тачен, обичан и възпяван е образът на бабата в българското народно творчество. Милата баба, добрата бабичка, отрудената бабка, симпатичното бабче, припряното бабе…
— Подир черната ще се зададе жълта. Събуди се, като дойде жълтата вода!
Колко топлинка има в мита за добрата баба. Тя винаги е загрижена за някого, но най-вече за своето внуче — да му стопли млечице, да му свари чорбица, да го нагости… Колко много държи на своята бабка Червената шапчица, колко е разтревожена тя от факта, че лошият вълк я е налапал. И колко голяма е радостта й, а с нея ликува и читателят, когато на финала справедливостта възтържествува… Бабката от приказките ще намери насърчаваща дума и за големите, ще ги посъветва, ще ти сгълчи гальовно. Е, към своя старец бабата обикновено е иронично настроена и сигурно има защо…
— Събуди се, бабиното, ставай! Жълтата вода дойде. Скачай в нея и дръж. Хвани каквото можеш!
„Бабиното“ трябва да съм аз. Аз трябва да се събудя, но не искам. Спи ми се още. Не ми се скача в никакви води. Още по-малкото — жълти. Но баба ми настоява и аз скачам. Потапям се в жълтата река, по която се носят златни ракли, сандъчета и ковчежета. Бръквам в подмолите на съдбата и се опитвам да сграбча моя късмет. Но нищо не улавям. Между шепите ми изтичат даровете на жълтата вода, а върху лицето ми се утаява сянката на разочарованието…
— Събуди се, ставай…
Събуждам се най-сетне. Няма никаква златна река. Пред гурлясалите ми очи се просва безпорядъчната гледка на собствената ми стая. Пейзаж след битка — гаден пепелник със смърдящи фасове, празно като душата ми шише от водка, окъсана книга, артистично разхвърляно бельо, на места прогорено…
— Самотата е жълта.
Не съм сигурен дали чувам тези думи. Няма как да ги чуя, защото няма кой да ги произнесе. В стаята няма никой друг освен мене, аз пък не си говоря сам. Все още. По-важното е, че премъдростта „Самотата е жълта“ изплува от дебрите на помътненото ми съзнание и ме прави неспокоен. Не зная защо. Навярно цялата загадка е в моя мъчителен махмурлук, а може би виновно бе Слънцето, което вече прижуря. Затова и е жълто. Понякога то е червено, кърваво — най-често при изгрев или при залез. Казват — било от прахоляка. Друг път е кълбо от нажежено бяло. Но сега бе златно, жълто. Сигурно затова си помислих, че самотата е жълта — Слънцето е и самотно, и жълто. Но е самотно, не защото е жълто, а защото е надменно, егоистично, себелюбиво. То не допуска никого до себе си, безпощадно е дори към най-ближните. Вижте Меркурий — пустинен, безжизнен, изпепелен… Предпочетен е пред всички останали планети на Слънчевата система, включен е в кръга на най-близкото обкръжение, ала е заплатил тази привилегия с цената на опустошението…
— И себичността е жълта — казва Жаю.
Седим и си пием с Жаю на Петте кьошета. Е, не на всичките едновременно — на едно от кьошетата има кръчма и ние сме вътре. Ако може да се нарече „вътре“ стъкленият буркан, който те изкарва „на ачик“ и те кара да се чувстваш като туршия-експонат от изложение на върхови технологии в областта на селското стопанство…
— А може би манекен във витрина, или пирана в аквариум — Жаю може да чете мисли. Особено, когато е пиян. А той, както се пее в популярния руски романс, е пиян „всегда“.
Жаю е художник. Обичам да си къркам с художници. Умеят да пият, умеят и да си траят. Когато говорят, говорят малко и разказват в цветове. От тях научих тоя номер, с цветовете. Преди много години чух Иван Кирков да разказва за Ню Йорк. Току-що се бе върнал от Америка и преливаше от възторг:
— Слязохме надолу към доковете, беше вече посред нощ. Навсякъде черно. Само под една лампа беше малко жълто и там спряхме да изпушим по цигара. А до нас океанът. Един такъв… лилав…
Жаю ходи винаги с две шапки. Горната е овехтяла тиролка с незнайно как оцеляло проскубано перце отстрани. Отдолу… Май избързвам. Жаю никога не бърза, когато изпълнява коронния си номер. Влага всичките си усилия да разсее жертвата, да я приспи, да я размекне… И точно когато тя най-малко очаква, Жаю сваля небрежно зеленикавото бомбе и под него с коварна изненада блесва другата капа — скритото оръжие и нескритата гордост на Жаю. Шапката, ушита навярно от плата на дълго ползван цигански дюшек, е нещо средно между колоездачно кепе и бейзболен каскет. Козирката е обърната назад…