— Като на онова копеле от „Спасителят в ръжта“ — обича да допълва Жаю.
Но в момента не е случил на предана публика. От дясната му страна, аз съм вляво, е седнало страхотно ренде. Гражданинът е хем много пиян, хем с много нисък коефициент на интелигентност. Жаю тъкмо е разтворил пред него дверите, въвеждащи прозелитите в храма, тъкмо е повдигнал крайчеца от завесата, отделяща бездуховността на действителността от света на тайнственото и неведомото, когато непознатият казва с много проза в гласа:
— С тесто ли си си намазал главата бе, гявол? Че те целим у десетката…
Жаю знае, че днес няма късмет, но е стар комарджия. И решава да играе ва банк:
— Знаеш ли — казва той с хладнокръвието на Пол Нюман в класическия епизод с варените яйца в „Непокорният Люк“, — че съм возил четирикрилен гардероб на мотора?
Жаю не произнася тези свети слова всеки ден. Те не са предназначени за всяко ухо. Кой да е не не може да бъде посветен в сакралните тайни на Въпроса на въпросите. По драматична сила могат да му съперничат само такива разтърсващи световния дух питания като „Да бъдеш или да не бъдеш?“, „Камо грядеши?“, „За кого бие камбаната?“, „Как се каляваше стоманата?“, „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“…
— И сега съм решил — човешкият дух не знае предели — да кача наведнъж всички мебели от „Деница“. Само чакам да ми дойде Харлей-Дейвидсъна…
Става тихо като в олтар. Толкова тихо е станало навярно, след като е издъхнал Спасителя, след като злите флорентинци са произнесли присъдата си върху Данте Алигиери, толкова тихо навярно е било в утробата на Троянския кон през онази фатална за илионците нощ… Жаю вдига глава сякаш свещенодейства, останалите кибици го гледат с благоговение. Само рендето не схваща нищо и е готово да оскверни мига с поредната си простотия. Тогава се намесвам аз:
— Добре, де — казвам благо, — къде ще качиш толкова мебели. Харлеят е голяма машина, но в „Деница“ е фрашкано с шкафове и гардероби…
Жаю ме поглежда с обич. Затова ме уважава, защото го разбирам. Аз не приемам всичко за чиста монета, съмнявам се като всяка мислеща тръстика, но търся логиката в нещата. Дори в неверието има логика. А Жаю обича логиката:
— Поръчал съм си багажник — отвръща ми логично той. — Ще е голям колкото големия басейн на „Диана“ и ще побере всичко. Само чакам да ми дойде Харлей-Дейвидсъна…
Лудите са логични. Те имат обяснения и за необяснимото, те са в състояние да „отворят окото“ и на самия Стивън Хокинг, ако че се прави на голям тарикат. Но Жаю не е луд, макар че има жълта книжка. Жаю е жълт. Това е тайна, малцина я знаят:
— Бех във вевесето — казва Жаю и се оглежда. Той знае, че и стените имат уши, убеден е, че шпионите са навсякъде. — Тогава ме гепиха ония — вдига нагоре глава и се вторачва в тавана. — Те ме направиха жълт…
След срещата с извънземните Жаю започва да рисува. Рисува вече повече от двадесет години. Все една и съща картина. Голямо жълто слънце изгрява над бяла пустош…
Запознах се с Жаю преди много години, в една безкрайна зимна нощ. Бяхме подпийнала студентска тумба, прогонена от всички видове заведения. Сред нас властваше едничкото желание да си допием някъде. Тогава един гений предложи да отидем в Жаю. И отидохме — седнахме насред мръсотията и разхвърлията, извадихме някакво шише и продължихме да пием. Наливахме се тъпо и скучно до мига, в който Жаю ни показа картината. Не зная как са я възприели останалите, но аз бях очарован, зашеметен, потресен. А всъщност тя не бе нищо особено. Вече я описах — много бяла боя и по средата един огромен жълт кръг…
— Цветът на вечността — рече тогава Жаю. — Посредникът между боговете и хората. При жертвоприношение индусите колят добитъците със златни ножове, за да ги пласират директно в царството на боговете. Това ми го казаха ония…
Тогава за първи път видях прочутото вдигане на главата нагоре и благоговейното вторачване в тавана.
— Корабът им е от светлина — продължи тихо Жаю, — целият е златен. Жълтото е навсякъде, той е най-топлият, най-пламенният цвят. Понякога е буен и интензивен, ала мек и добър. Друг път е остър като писък на лешояд, ослепителен като стопен метал… Корабът им е от такъв метал. Пожарът на жълтото се гаси трудно, то винаги прелива извън рамките, мами навън, оттатък, отвъд, към отвъдното…