— Това е така — каза неочаквано пичът, който ни бе довел у Жаю. — Сред злато и жълто много религии повеждат покойниците към вечния живот. Без жълтото по стените на египетските погребални камери не може да се осъществи оживяването на душата. Почти всички псета, които огласят глъбините на Ада със своя лай имат жълти очи, за да проникват по-лесно в тайните на мрака. Според китайците Жълтите извори в подземните бездни водят в Царството на мъртвите. Дори у нас на погребение се носят жълти цветя…
— И техните очи са жълти — въздъхна Жаю. — Големи и жълти. Като това слънце тука — и той се обърна към картината. — Лъчите му пронизват космичния мрак, пробождат тъмата и злото. Защото жълтите са могъщи, те са най-могъщите същества в отвъдното. Но е тъпо да ги наричаме богове. Те са жълти…
— Какви богове бе, Жаю? — попита някой. — Нали досега си бяха най-обикновени извънземни. Да не са безсмъртни?
Жаю стана неспокоен. Остави бутилката, разходи се наоколо, сякаш да провери дали няма някой друг в стаята, сетне отпи яка глътка и чак тогава отвърна:
— Богове са. Жълти богове. Това е техният свят — той отново се вгледа влюбено в картината. — Бяло и жълто. Жълтото не може да помътнява. То е животът…
Скоро забравих и за пиянската вечер, и за картината, и за Жаювите щуротии. Щото цялата тази случка си беше една чиста патология, която навярно си имаше предълго и звучащо авторитетно латинско наименование. А и сесията ме беше подпънала здраво. И точно тогава, когато се опитвах да прекося скоростно цялата история на изкуството, сякаш тя да бе Лувърът, а аз бързоног турист от Аризона, в ръцете ми попадна едно книжле на Кандински. Май се наричаше „За духовността в изкуството“. Поучително четиво — оказа се, че тоя Кандински е художник, у когото проблемът за цветовете далеч надхвърля проблема за естетиката. Та там смаяният ми поглед се натъква на следните редове: „Жълтото има такава тенденция към светлото, че не може да има много тъмно жълто. Може следователно да се каже, че съществува дълбок, физически афинитет между жълтото и бялото“.
Нищо не разбирам от „тенденции“ и „афинитети“, хабер си нямам от живопис. Но пред очите ми изведнъж изгря картината на Жаю. Още същата вечер се упътих към Петтях. Жаю нарича прочутата столична архитектурна забележителност не Петте кьошета, а:
— Всичко това тук — с широко разтворени ръце той „обгръща“ площадчето, без дори да се надигне от постоянното си място в местната кръчма — е наш’та маала. Петтях кюшета!
— Колко картини си нарисувал досега? — питам.
Тъп въпрос, еснафски, бездуховен. Но когато човек се сблъска с необяснимото, се опитва кретенски да си изясни поне количествените му измерения.
— Много — отговаря Жаю. — Сигурно са хиляда…
— И какво ги правиш?
— Продавам ги — у Жаю се събужда бизнесменът. — Ей, на — показва с щедър жест положените пред него чаша с водка, шише кола и пакет цигари, — един днес даде триста кинта…
Сега чак схващам жеста — питиетата и цигарите са плод на далаверата. После и у мен завива егоистът. Що пък другите да имат, а аз…
— Ще продадеш ли и на мен една картина? — пак питам.
— Не — отвръща Жаю.
Честолюбието ми е подложено на жестоко изпитание. Кипвам като всеки глупак. Що си губя времето с тоя нещастник, ами не… Ставам лош, защото се имам за център на вселената. Всички художници са длъжни да ми подаряват картините си. На мене. Само на мене… Но Жаю е добър и не ме оставя да кажа някоя глупост, нито пък да сторя такава.
— Продавам само статичните. На теб ще подаря от движещите се, защото си от вевесето… Само на наши хора давам от живите, другите не могат да ги опазят…
Много кръчми съм обиколил, с много идиоти съм си пил ракията, наливал съм се дори в Южното полукълбо, дето хората ходят с краката нагоре, ама такова чудо не бях срещал… Но вече съм добър, суетата ми е задоволена, затова всеопрощаващо решавам да му уйдисам на акъла:
— Ама онази… с жълтото слънце и белия пейзаж…
— Онази.
— Защо рисуваш все една и съща картина?
Жаю само присвива очи, но и това е достатъчно да разбера, че съм сгафил.
— Това са различни картини…
— Естествено, щом се движат — казвам това най-безотговорно, но усещам, че съм ударил бинго.
— В златната река на времето никой не може да се окъпе два пъти — казва Жаю с глас на вехтозаветен пророк.
— Сигурно жълтите могат…
Жаю се оглежда крадливо, вдига поглед към тавана и произнася шепнешком.