— Могат…
— Сигурно знаят всички тайни на времето?
— Всички.
— А знаят ли какво е имало преди Големия взрив?
Падам си по книжките, популяризиращи науката. Не разбирам теориите на Айнщайн, но ми харесва идеята му, че времето не е нещо откъснато и самостоятелно, а че съществува в комбина с пространството. Много се кефя, като прочета, че когато не е имало пространство, не е имало и време. Страхотно! А все си мислех, че времето е вечно. Оказа се, че то си има начало и вероятно ще си има свършек, така както и безкрайното пространство не се оказа толкова безкрайно. Свалял съм много мадами с лафове за Големия взрив, абсолютна кретения, която твърди, че преди около 15 милиарда години Вселената не съществувала, че целият днешен свят бил в състояние на безкрайна плътност, което позволявало на Бог да го сбере в някаква частица по-малка от атом! Но всички тия неща ги зная аз, умникът. Тъпият Жаю навярно си няма и понятие от тях. Ето защо, като всеки черен неблагодарник, решавам да се погавря:
— А знаят ли какво е имало преди Големия взрив?
— Знаят.
— И какво е имало?
— Имало е нищо…
Падам по гръб. Същото твърдят най-гениалните съвременни физици. Но не се предавам:
— И колко време е имало нищо?
— Не се знае — отвръща кротко Жаю, — защото тогава и времето не е съществувало. Просто не е имало преди…
— Какво „преди“? — казвам нервно. — Нищо не разбирам!
— Всичко във Вселената е пиниз — почва Жаю и отпива от водката. — Викат му причинно-следствена връзка. Защо сме тук с теб? Защото преди време сме се запознали, преди това сме се родили, преди това пък нашите родители са ни заченали… Нали така? Това, което става сега, става сега, защото преди това е станало нещо друго. А при Големия взрив няма преди. А няма преди, защото не е имало време… Този гяволък обезсмисля и въпроса на въпросите — Защо? Защо е гръмнала натиканата в кучи гъз Вселена? Кой е дръпнал спусъка?
И тогава аз за първи път допускам в себе си кретенската мисъл, че…
— Всичко това те ли ти го казаха?
— Мъчиш ме с тези въпроси, сякаш си белият мечок от психодиспансера. Но ти си от вевесето. Не ми го казаха така направо, не седнаха на лафмоабет с мен. Просто ми го наляха в кратуната. И ми наредиха да я пазя с две шапки. Това е положението.
— И така стана жълт?
— И преди е имало жълти на Земята… Бог Вишну носи жълти дрехи, космическото яйце на Брама блести като златото. Всички китайски императори са се обличали в жълто. И то не само, за да подчертаят своя божествен произход, божествената си същност, а да напомнят, че императорът стои в центъра на Вселената, така както Слънцето е в центъра на небето…
— А картината? Тя какво е? Някакво послание? Съдържа ли някаква информация?
— Сам ще разбереш. Ти си от вевесето…
Решавам се на подвиг, надигам се от мястото си, нервно си размърдвам задника, сетне пак сядам върху него и накрая тихо, но дръзко казвам:
— Жаю, аз съм един най-обикновен студент, при това гонещ вече тридесетака. От никакво вевесе не съм. Даже не знам какво означава това шибано вевесе…
— Ще научиш. Това е положението. Ти си избран…
— „Избран“ звучи гордо — казвам. — Но защо? От кого? По какви критерии? Една от основните ми характеристики е посредствеността, досега нищо свястно не съм направил в своя живот. Напивам се, чукам к’вот ми падне, после бягам… бързо… Егоистче съм, гризе ме завистта, суетен съм… Не съм добър човек…
— Жълтото не показва само високото социалното положение на тези, които го носят — отговаря ми Жаю с неразбираемите слова на древногръцки оракул. — В пекинския театър актьорите се гримират в жълто, за да изразят жестокостта, покварата и цинизма на своите герои. И прелюбодеянието е жълто. След като се отхвърли любовта, след като се прекъснат свещените връзки на брака, идва сярата на Луцифер. Жълта е и измамата. През Средновековието са боядисвали вратите на предателите в шафран, вместо „стачкоизменник“ на много езици се казва „жълт“, в английския думата има куп кофти значения като завистлив, страхлив, низък, подъл, безхарактерен…
— Чакай малко, ти ме направи прекалено жълт — разкахърих се аз. Не знаех, че злото е придобило такива безмерни златисти размери.
— Още не си жълт — казва прозаично Жаю. — Засега си само избран. От теб зависи да станеш жълт. — А за отрицателното оценяване на жълтия цвят не се тревожи. Това е сетно доказателство за характерната му двузначност. Той е едновременно и най-божественият, и най-земният цвят. Защото жълтите са и богове, и хора…
— Аз може да съм си просто момче и да не съм толкова учен като вас — скача с главата надолу в разговора ни Йоско Кираджийчето, който досега мълчаливо си е сръбвал в края на масата, — но съм златар. Добър човек, честен човек, само една виличка успях да струпам на Мала църква. На три етажа. Затова ще ви кажа, че златото е мъка. Златото е мъка, беля, наказание, смърт! То не е жълто, то е черно.