— Добре де — питам, — как си обяснявате този вековен ламтеж към златото?
— Всичко е от алчност — отговаря Йоско. — Ненаситно е човешкото око.
— Но защо точно златото, защо не някой друг, пак рядък метал…
— Голяма стойност в малък обем. Това е тайната — прошепва Златарчето. Всички му викаха така, умалително, макар Златарчето отдавна да е прехвърлил петдесетака. — Имаш ли злато, ще те оберат, не те ли оберат, ще те убият…
— Проклятието на златото?!
— Да, златото е прокълнато — въздъхва Йоско. — То не е богатство, а изпитание. Колко влязоха в Хеопсовата пирамида и колко излязоха оттам? Като намериш делва, какво правиш? Правиш курбан. За кого е той? За тебе ли е? Правиш курбан, защото знаеш, че това злато не е твое. Някой е крал, някой е убивал за това богатство. Затова правиш курбан…
— Ами ти ако намериш делва — пита Жаю, — какво ще сториш?
— Ще построя църква. В памет на сина ми… Почина преди десет години, катастрофира. Цял живот работих на две бюра, цял живот бъхтих, цял живот крадох… За какво? Запомнете от мен, момчета, Господ е създал това изкушение. За да пробва хората. Както човекът пробва златото, така Бог чрез златото пробва човека… Какво ще пиете, момчета? Искам да почерпя…
Жаю не ме излъга. Една вечер цъфна у нас — пиян, щастлив и засмян, нарамил нещо, увито в мръсни вестници. Изпи ми последните скромни алкохолни запаси и чак тогава извади картината. Моята картина. Е, не се различаваше по нищо от другите. Все същото голямо жълто слънце, изгряващо над бяла пустош… Всъщност не бях сигурен дали…
— Изгрява или залязва? — попитах почти професионално.
— Не знам — каза Жаю и си отиде.
Станах притежател на Жаюва картина. В началото мислех да открия някой друг „избраник“. Мислех си, че така ще мога да „хвана“ начина на мислене на „онези“, критериите им на подбор. Сетне се отказах. Не ме бива за детектив, а и животът ме завъртя. Трябваше да се бачка…
Мина време. С Жаю продължавахме да се срещаме, но все по-рядко. Той не преставаше да чака новия си мотор и да пробутва номера с двете капи. Нито веднъж не ме попита за картината. Аз също не отворих дума, защото бях разбрал, че всичко е менте… Докато един ден…
Прибрах се вкъщи след работа и най-неочаквано осъзнах, че картината не е на обичайното си място. Нещо подсъзнателно ме накара да се обърна към нея, да се вгледам в нея. Картината я нямаше. Всъщност висеше си на мястото, но не беше същата. Нямаше ги слънцето и бялото, на тяхно място имаше смътно изображение на човек. Приличаше на Ван-Гоговия автопортрет, но много неясен, размазан. Тогава се върна и съпругата ми (междувременно се бях оженил), погледна картината и каза:
— Ами това е Калимерата!
Калимерата беше мой съученик, който в момента работеше като инженер в Хараре. Обаждаше ми се често по телефона и дори ме канеше да му погостувам в екзотично Зимбабве. Втренчих се в портрета. Това май наистина беше Калимерата. Но жълт…
— Картината… — казах задъхано, когато изтичах при Жаю на Петтях — започна да се променя!
— Нали ти казах — отвърна покровителствено той.
— Жълтото добър цвят ли е? — попитах напълно в стила на Жаю.
Той ме погледна, одобри ме:
— Добър е. Жълтото е цветът на плодородната земя, на узрелите класове, на хляба, на движещата сила и младостта… Но той предизвестява и есента, вестител е на старостта, на скорошната смърт…
След няколко месеца получихме телеграма, че Калимерата е починал. Замина за Африка жив и здрав, оттам върнаха прахта му в една урна…
Оттогава повярвах в картината. Изглежда и тя ми се довери. В рамката й започнаха да се появяват разни неща, образи. Все още се страхувам да опиша всичко, което видях, защото ще ме вземат за луд. Но пред очите ми преминаваха оковани в злато кохорти, търкаляха се златни ябълки, научих, че тъкмо заради такъв един чуден плод е пламнал раздорът на Троянската война… Чух и гласът на жълтото. Понякога то стенеше глухо, понякога звучеше пронизително, но най-често звънтеше като жълтици, пиринчени монети или медни пари… Металът на вечността! Жълтото на вечния живот…
— Нали нищо не е вечно? — попитах Жаю. — Нали жълтите са ти казали, че нито времето, нито пространството, нито Вселената са вечни?
— Вечни са вярата, разумът и вечният живот — отвръща Жаю.
— Кога ще стана жълт?
— Никога — казва тъжно той. — Жълтите сме много малко…