Напоследък все по-често се застоявам пред картината. Гледам я, докато ме заболят очите. И започвам да проумявам, че Жаю е художник. Истински творец — талантлив, а може би и гениален. Той не рисува една картина, както наивно си мислех аз, той рисува много картини. Но ние, нищожествата, наречени хора, сме слепи. И осъзнавайки това, още по-болезнено осъзнавам моята нищожност, посредственост и тесногръдие. Жаю е белязан от Бога, а аз — не. В началото ми стана тъжно за мене си, после започнах да се сърдя на Жаю. Сега разбирам, че тъкмо това е неведомото, това е свръхестественото. Няма никакви жълти. Има одарени и бездарници. Аз принадлежа към вторите, Жаю — към първите. Мисля си ги такива и усещам как започва да ме гризе завистта, нали и тя е жълта. Да завиждам на Жаю?!
— Луд е — казва едно ренде, когато Жаю излиза, за да се изпикае в задния двор.
И аз, подлецът, не казвам и дума в защита на Жаю. Загърбвам истината, забравям, че Жаю ми подари картината, забравям, че ми разказа толкова неща за жълтото, забравям, че ми е приятел, забравям дори, че е жълт, а се включвам в стройните колони на простотията, завистта и рендетата и се чувам да произнасям:
— Луд е, та е за връзване. Пълна откачалка…
И тогава върху паважа на петте улички, които образуват Петте кьошета, потича златна вода. Тя заприижда, надига се, препълва сивотата наоколо. Изведнъж рендетата, сред които съм и аз, виждаме, че по нея се носят златните дарове на мъдростта, добротата и творчеството. Но никой от нас не се събужда, не скача в жълтата вода, не протяга ръка към раклите, сандъчетата и ковчежетата. Всеки грабва чашите си с евтин и долнокачествен алкохол и хуква да бяга през златния потоп… Да бяга и да се спасява. Кой както може… А от устите ни капят змиите и гущерите, които отглеждаме в душите си…